Теория на петте движения

преводна статия от проф. Валдо Бернаскони

Движението в терапията

Когато в терапевтичната диада престанат да съществуват принудата за свободно асоцииране и за търсене на сублимация, когато преносът (или трансфер) не се преживява вече като патологичен момент, а като опит на организмичния Аз да доведе докрай прекъснати движения, когато терапевтът е готов да се откаже от ограничаващите си претенции за „статус” и взаимодейства по схемата „човек-човек” с анализирания, тогава се отварят вратите за експресията на Човека и това е движението.

Моята терапевтична концепция се основава на твърдението ми, че на всяко човешко същество е присъща способността да осъществява всяко движение!

За мен не съществуват слаби, непълноценни, по-малко надарени или низши. У невротика част от движенията са отдавна дезактивирани, откъснати от физическия свят и сведени до мъгляви фантазии. Но, когато преодолее първоначалната неувереност (движение на недоверие), успокоен от реализма и от организмичната искреност на терапевта, той смело може да посреща първичните претенции на своя Аз – първоначално с колебания, с несигурност и с плахост на дете, израстнало в планината, при първите му срещи с морската вода, а после, окуражен, той се слива със своето движение и открива удоволствието да се чувства едно цяло със своя организъм. И това е преживяването на удоволствие – победата на организмичния Аз над натрупаните в идеалния Аз интроекти.

Норма и емоционална чума

„Терминът емоционална чума няма осъдително значение. Няма предвид съзнателната злоба, коварството, моралното или биологично израждане, аморалността и т.н. Организъм, на когото от самото рождение е била отнета  възможността за естествен ход, развива изкуствени форми на придвижване. (…) Съществена черта на реакцията на емоционалната чума е, че действието и мотивацията за действието не съвпадат никога. Истинският мотив е скрит и действието бива оправдавано с някакъв привиден мотив. (…)

Можем да определим като емоционална чума онова човешко поведение, което, на базата на биопатична характерова структура, се проявява в междучовешките, следователно социални отношения и в съответните институции по организиран или типичен начин” (В. Райх).

Райх се оказа добър пророк, когато през 40-те години видя в емоционалната чума голямо зло, което беше и би заразило целия (или почти целия) човешки род. Днес ние, които толкова говорим за свободата, не забелязваме, че цялото ни поведение е типизирано, нормирано, стереотипно. Дори „анормалното” следва предопределени схеми. Това именно е „чумата”.

Затова, когато говорим на нашия пациент за „нормалното”, той го смесва с „нормата” („…така се постъпва!”, „всички го правят!). Подозрителен е към онзи, който му предлага биофункционалната хармония и го принуждава глобално да преразгледа структурата на своето съществуване: „Казано ми е, че трябва да постъпвам така!”, обикновено възкликва той, „…това е нормално!”. И не си дава сметка, че неговата норма е патологична.

Само с помощта на онзи, който дава организмичен отговор на абстрактните, изкривени и фантазни придстави, болният ще успее да демобилизира бастионите, изградени от вмирисани морализми, за да посрещне открито, чрез едно освободено движение, отношението Аз-Ти-Аз.

„Индивидът с броня не забелязва наличността на същата като такава. Когато се прави опит да му бъде описана с думи, в повечето случаи не е в състояние да разбере за какво става въпрос.” (В. Райх).

През последните двадесет и пет години на психотерапевтична практика съм си спомнял често тези думи на Райх, особено когато съм изоставял вдъхващите увереност стълбове на аналитичната ортодоксалност (Анализ на характера) и съм поемал риска да навляза в дълбините на Човека.

Петте движения 

Без ни най-малко да имам намерение да въвеждам някакъв стандартизиран терапевтичен подход, който в името на една псевдоинтелектуална схема да лиши срещата с пациента от всякакво организмично съдържание, просто пожелах да потърся за всяко движение по една поза, един модел на поведение, който да синтезира движението на енергията и мобилизацията на блокажите – условие, чрез което Аз-ът може хармонично да се разпростре към Ти-целта. Сметнах този избор за необходим за преодоляването на неразбирането на понятието „движение” от страна на онези, които Райх определя като „бронирани” (вж. приложението Психофизиология на петте движения).

Биофункционалното движение, следователно, е освобождаване от неврозата и се осъществява само при хармония между психика и тяло, между фантазия и действие.

Терапията на петте движения  търси в терапевтичната динамика утвърждаването на синергията

ПОТРЕБНОСТ → МУСКУЛНА МЕХАНИКА → НЕРВНА СИСТЕМА

Всяка поза следователно предлага:

• определено време за зареждане
• определено време за дистенция

Движение не значи отпускане, а мобилизация на функционалните блокажи за самото движение, за постигането на целта и за задоволяването на потребността. Движение означава съгласуване на всичките ресурси на Аз-а с изискванията на организма.

Едва когато опитът е вече приключил, когато Аз-ът вече е постигнал своята цел, настъпва дистенцията – отварянето за свободното протичане на енергията от центъра към ерогенизираната  периферия, т.е. към удоволствието, към свободата да се живее извън схемите, диктувани от интроектите и морала на едно изкривено общество.

Опитът, насочен към първичното движение, ако е преживян с всичките му характеристи (положение на тялото, поглед, тон на гласа и т. н.), предоставя наново на пациетга цялата гама от прекъсвания, тревоги, фантазии, свързани с него. Този опит ще го постави в контакт с фантазиите на психофизичната му система, в контакт с неговата „болест”. Ще му помогне да съзре своето безсилие, своите механизми на соматизация, дължащи се на прекъсването на гладкото енергийно протичане.

И по този начин ще може да пробуди задремали и изтласкани житейски ситуации, за да се сблъска със своите физически и психически задръжки.

„Свободните асоциации”, които ще се родят, няма да бъдат безплодно умствено упражнение, а „превозно средство”, което отвежда към открита среща, тук и сега, със собствените идиосинкразии, фиксации и непригодност на Аз-а.

После, освободил се от принуждаващите морализми, от травматичните фонове и от интроектите, пациентът ще може да опита вкуса на единството психика-тяло, отношението Аз-Ти-Аз, освобождаването от веригите и срещата с любовта и свободата.

1. ДВИЖЕНИЕ: планиране 

Фиг. Планиране

Планирането  е антитезата на патологичната спонтанност. „Спонтанност не означава да се прави каквото и да е, когато и да е, където и да е, както и да е, с когото и да е – това би било патологична спонтанност.”

Планирането  е, следователно, даването на адекватен отговор на ситуация, в повечето случаи нова, но също и създаване на алтернативни сценарии на вече преживени ситуации, приключили незадоволително. Обратно на парейдолията и на аутистичното бягство, при които Аз-ът има възможност да задоволи въображаемо всяка своя потребност, планирането изисква:

• анализ на недвусмислената реалност във връзка с възможностите за задоволяване на потребностите на Аз-а.
• проектиране на едно движение, адекватно на възприетата  действителност, насочено към завладяването на Ти-целта и като     последица – към задоволяването на наличната потребност в Аз-а.

Нашият Аз има склонност да се насочва инстинктивно, с изключение на есктремни случаи, към дистенция. В противоречието между принципа на удоволствието и принципа на реалността, той клони към придаване на субективни значения на реалността, така че тя, при фантазното й отразяване, да служи като благодатна възможност за задоволяване на потребността. Такова поведение често се оказва антиикономично спрямо нагоновите изисквания, защото изключва от сценария всички онези особености, които, макар и присъщи на недвусмислената реалност, биха могли да застрашат постигането на набелязаната цел.

Някои примери могат да послужат за изясняване на изложеното по-горе.

Първи случай: Двадесет и две годишна пациентка бе сключила брак с четиридесет и осем годишен мъж, значи с 26 години по-възрастен. Субективният анализ (двусмислена реалност) я караше да изпада във възторг от зрелостта на своя партньор, от неговия жизнен опит и прекомерната му „…потребност от нея!”. Сватбата се състояла, въпреки неодобрението на роднини и приятели. Пет години по-късно бракът бил разтрогнат.

При своето планиране пациентката не бе държала сметка за характеристиките, типични за мъж, наближаващ петдесетте – различията по отношение на култура и интереси, склонността към спокоен живот, спадът на либидните потребности и т. н. На пръв поглед всички тези особености можеха да изглеждат от второстепенно значение. Едва в ежедневието те са приели форми, които малко по малко са се оказали неикономични за потребностите на младата жена.

Втори случай: К. е на 34 г. Посвещава живота си на работата. Прекалената му потребност от утвърждаване и от статус го откъсват почти напълно от афективния семеен живот. Съпругата му, приятно момиче на 25 г., води до него монотонен, тъжен живот, в постоянно очакване на някаква промяна (фантастно образуване). Затова пък разполага със значителна сметка в банката, има кожени палта, хубави дрехи, бижута достойни за принцеса. Има домашна прислужница и кола „Мерцедес”.

„Работя само за нея, за да й доставя всичко това!” казва К. Неговото планиране е подчинено на стремежа към власт и е причина той да не разпознава сигналите за начало на съпружеска криза. Той прави, струва, старае се да стигне до най-високото стъпало на пирамидата. Развива дейност в различни асоциации, в политически инициативи, поема задължения отвсякъде. Изострянето на сигналите за неразположение на съпругата му не го смущават ни най-малко: „…ще й мине!”. Планирането у К. е едностранчиво, еднопосочно. Не държи сметка за дисхармониите, които се проявяват в полето на неговото владение. Не забелязва тясната връзка, която, поне в това общество, свързва

афективния живот и семейството с успеха в работата. След това параболата спира рязко възходящото си движение. Младата съпруга бива настанена в психиатрична клиника. Диагнозата е нарушение на идентичността, което на народен език означава „лудост”. Потребностите, останали незадоволени във връзката Аз-Ти-Аз, се задоволяват сега в аутистичната патология (отношение Аз-Аз). Това е краят. Семейство, чувства, кариера – всичко е разрушено.

Грешка на планирането.

При 1. движение животът се оформя във въображението – това е диалог между потребността и средата (или Ти-целта). „Филм”, в който трябва да изобилстват подробностите и елементите, присъщи на недвусмислената реалност. Това е „командният мостик”, на който се взимат решенията за курса, който да се следва, следователно за т. нар. съдба, която с основание можем да очакваме. Нужно е да се научим да общуваме със „спомагателните столове” („Техника, разработена от Розмари Липит, от Ан Арбор, Мичиган, САЩ. На пациента се предлага да вземе няколко стола и да ги разположи както си иска един спрямо друг. Трябва да назове всеки с някакво име и да реши кое е лицето, с което този стол е във връзка, както и отношенията между столовете. После трябва да измисли ситуация, действие между тях или по-скоро между хората, които ги заемат. Участниците измислят история, това е история на хората, които тези столове представляват. За да се изрази това, което столовете изпитват може да се използва монолог, диалог, роля, смяна на ролите и т. н.” – А. Шютценбергер, Психодрамата, изд. Мартинели, 1972) по възможност без в комуникацията да се намесват интроектирани елементи и/или проекции.

Първото движение може да бъде източник на фрустрации. Планирането може и да отрече задоволяването на дадена потребност. Елементите, които съставляват недвусмислената действителност, могат всъщност да се окажат враждебни на желанието за дистенция на Аз-а. В такъв случай Аз-ът ще трябва да се насочи към други „брегове”, към други действителности, за да постигне дистенцията. За да направи това, ще е нужно наново да се затвори и да планира ново действие, избягвайки по този начин повторението на травматични ситуации.

Спомням си един случай (класически впрочем!), за един „изоставен” мъж. Яви се потиснат за терапия: „без нея животът ми е свършен, искам наистина да се

свърши!”. Плач и сълзи.

П.:  (I. движение: поза „яйцевидна” вж. фиг. Планиране). Искам пак да я спечеля, искам да направя всичко за нея.

Т.:  Какво разбираш под всичко?

П.:  Всичко. Всичко онова, което би поискала от мен. Всяко нещо… Какво иска от мен ли? Не знам! Казва, че не й харесвам вече. Че се влюбила в друг!

Т.:  Какво не й харесва вече в теб?

П.:  …нищо. Мисли само за другия. Казва, че иска да съм й само приятел. Отвращавал я контактът с тялото ми.

Т.: Сега си представи следната сцена: ти си седнал пред нея, говориш й, опитваш се да я убедиш. По това, което знаеш за нея, се опитай да си представиш нейните отговори, поведението й.

П.:  (след няколко минути) Непоколебима е. Сълзите ми не я трогват ни най-малко. Възприемам по-решително поведение. Твърдо. Тя ме поощрява да започна нов живот, евентуално с нейната подкрепа. Гледа ме съчувствено, но тонът на гласа й и погледът й са неотстъпчиви. Сега нямам никакъв шанс.

Т.:  Представи си сега, въз основа на това, което ми каза, своето бъдеще.

П.:  Загубих я. Ще приема приятелството й… (дълга пауза). Ще потърся друга приятелка, по-малко екстровертна, по-малко блестяща. Аз не съм човек, който блести. Обичам спокойствието, живота между двама. С нея нямаше друго, освен общество, приятели, пътешествия, празници, светски живот. Ще продължавам да имам нужда от нея, разбира се. За да ме подпомага в моя избор… Сега се чувствам по-спокоен.

Оттогава не съм го виждал, но разбрах, че се е „сгодил” и че живее уединен живот.

2. ДВИЖЕНИЕ: подчинение 

Фиг. Подчинение

В този свят, който изобилства от власт, права, безплоден стремеж към тщеславие, „подчиненият”  изглежда губеща фигура, а подчинението – движение, от което трябва да се бяга като от чума!

Подчинение ли? Никога!… Всеки ден издигаме барикади за нашите права – почти никога за нашите задължения. Не говоря за задълженията към Държавата, Църквата, Семейството, а за тези, които имаме към самите себе си, към нашето тяло, равновесие, към нашия Аз. Да, защото да се подчиняваме е задължение, което дължим най-вече на самите себе си! Да се подчиняваме на нашите потребности, на изискванията на нашето тяло, на съзнанието за нашите несъвършенства, на нашите страсти. Само след като приемем господстващото положение на нашето тяло (организмичен Аз) над психичното (идеален Аз), ще ни бъде възможно да се подчиняваме на Ти-целта. И тъй като подчинение е синоним на доверие, неизбежно е придобиването на вяра в себе си да бъде приоритет, преди да можем да отдадем дължимия кредит на външния свят. Онзи, който подлага на съмнение посланията на собственото тяло, никога няма да може да се довери напълно на Ти-то. В подчинението се срещаме с най-пълната дистенция. Управлението от „командния мостик” е поверено на Другия. Преоткриваме онези чудни мигове от нашето детство, в които Аз-ът ни се е сливал с майчиния Аз. Когато родителите ни са се изправяли като непреодолима преграда пред опасностите, идващи от външната среда.

Когато „стоенето отдолу” е инструментално, говорим за вторично подчинение. То е фарс на подчинението. И въпреки това, е предпочитаното движение от хората! То е потребността от взаимно утвърждаване. Утвърждаването включва имплицитно изискване за контраутвърждаване, така че индивидът се превръща, в рамките на един реакционен модел, в препятствие за собственото си и чуждото израстване (натрапливо съблазняване). Подчинението е движение на здравия (организмичния) човек, докато вторичното подчинение сякаш пропива социалните отношения в онези организации, които, просмукани от властова невроза, предпочитат йерархичната структура (вж. също Движението съблазняване).

„Механизмът „никакво подчинение, никакъв мир“ е форма на условно успокояване. Казано с други думи, доминиращият успокоява подчинения с приятелски жест, само ако подчиненият на свой ред успокои него, подчинявайки се, т. е., признавайки разликата в ранга. Всеки вид, в който съществуват йерархии, е развил специфични сигнали за тази цел, сравними с „отдаването на чест” от войниците на техния командир. Ако войникът забрави да изпълни този ритуал, много скоро ще открие, че механизмът на условното успокояване е гръбнакът на всяка йерархична система.

Съществуването на такъв механизъм ни прави критични към общоприетото мнение, че йерархичният ред е само скала за превъзходство.

Нещата са по-сложни – йерархията свързва индивидите помежду им чрез договор за лоялност. Както отбелязва Рудолф Шенкел, по отношение на йерархичните сигнали при вълците, подчинението е усилието на по-слабия да получи социална интеграция.” (Ф. Ваал, цит. съч.).

Първичното подчинение убягва на наблюдението на етолога. Докато на човекът е дадена способността да регресира, т. е. да се отпуска, при възрастните животни, живеещи в йерархизирани стада, статус означава, както вече бе отбелязано по-рано, оцеляване.

Човекът може да „падне”, да загуби поведението на бдителност, да се отпусне. Животното не!

Онзи мъж или онази жена, които са се отучили да регресират, да стигат до дистенция при подчинение, са значително понижили качеството си на живот.

Подчинението е прелюдия на молбата. „При шимпанзетата малкото е на около четири години, когато майката започва да отказва да го кърми, като го заплашва, като го избутва настрана или като си закрива гърдите с ръка. Това кара малкото да се цупи, да хленчи с почти човешки глас, а понякога да изпада в гневни изблици, при които реве и се гърчи сякаш умира. В тези случаи (на умоляване и подчинение, б.а.) майката предлага утешаващ телесен контакт, при условие, че малкото ще държи устата си достатъчно далеч от гръдните зърна. При положение, че майката е фигура от огромно значение, от която малкото ще продължи да зависи години след отбиването, то не може да игнорира проблема. Заплахите и отказите трябва да бъдат приемани и по този начин се развива (чрез подчинението, б. а.) ново отношение към майчината топлина, зависимо сега от поведението на малкото (първично подчинение, б. а.) (Ф.Ваал, цит. съч).

Често съм се питал кога човешкото бебе спира да умолява. Не да съблазнява, да умолява истински! Може би това става на две или три години. Така или иначе, това става в момента, когато то си даде сметка, че да умоляваш в условията на нашата култура, е равносилно на загубване на властта. Разбира се, почти е изчезнала молбата на възрастния в положението на първично подчинение, тъй като биха се съчетали две на пръв поглед социалнонеприемливи  поведения. Биоикономията вече не е така важна. Важно е, няма да се уморя да го повтарям, да бъдеш някой.

Обществото не е изградено на принципа да бъдеш кой да е, а да бъдеш някой. Много, прекалено много са нещата, които ни се предлагат като чиста монета. Интроектите владеят Аз-а. „Бъди силен!”, „Не се страхувай от никого!”, „Не се оставяй да те подвеждат!”, „Докажи, че не си кой да е!”, „Не свеждай глава!”, „Нека видят, че си мъж/жена!”, „Няма да се подчиняваш!”, „Покажи, че не си мекотело!”. Ето ги съвременните „Божи заповеди”!

Какво чудно тогава, че съществото, което тази култура е родила, не успява дори да се подчинява на действителността, да приема неизбежното. Ако, вместо да приема собственото си относително непревъзходство, предпочита да живее във вечно недоразумение, което хвърля сянка върху отношенията между хора, където общуването вече става по-скоро по аналогия, отколкото с  критерии за прозрачност и адекватност. Това профанизира отношението майка – дете, прекъсва нишката, която свързва онези, които се обичат.

Колко невротици отказват да приемат реалността на заболяването си, приписвайки разстройствата си на стреса, на времето, на винаги враждебната съдба, вместо да приемат, че коренът на техните тревоги, страхове, депресии, импотентност, фригидност трябва да се търси там, където дейтвително се крие – в тяхната афективна дезадаптация! Отбягват своето хронично защитно поведение спрямо потребностите, нежеланието да отстъпят и милиметър в стълбата към върховете на успеха!

Често именно по-здравите индивиди се подчиняват и признават необходимостта от аналитична терапия.

Истински болните предпочитат да прибягват до баяча, до сектата, до „бабините лекове” или до продуктите на психофармакологията. Не признават необходимостта да премоделират формата на своето съществуване. И все повече затъват в тресавището на емоционалната чума. И то с вдигнати платна.

3. ДВИЖЕНИЕ: недоверие

Фиг. Недоверие: 1) Емоционален отказ 2) Генитален отказ 3) Приемане

Докато останалите движения са плавни и се конкретизират в приближаване до целта, третото движение, което в животинския свят угасва в мига, необходим за проверка или за анализ на действителността, при човека то става жизнена константа. Хилядолетия на историческо развитие, на унижения, на псевдоморал са го научили на недоверчивост. Между „да бъдеш” и да „не бъдеш” той клони към второто решение. Да бъдеш е рисковано. На съществуването е присъщ риска на отказа на неутвърждаването. В такъв случай за предпочитане е болестта, потискането. Потиснатият човек живее в статична, деформирана реалност. Това е светът на фабриката и на офиса, на законите, на правилата и регламентите, на кариерата, на „доброто име” и на „безупречното минало”, който е станал негов начин на възприемане на действителността. И той преживява любовта, приятелството, влюбването по регламентиран начин – като офиса и фабриката.

Импулсът към действието е жив вътре в неговия Аз. Но също толкова жив е и страхът от загуба.

Тогава в него се редуват с фантастична скорост моменти „към света” и моменти „обратно от света”. Като Одисей, който иска да избяга от омайващата песен на сирените, той се втвърдява и упорства в преследването на абсурдни, непродуктивни, празни цели. Изследва и се съмнява. Зрител в живота, той е загубил контакта със самия себе си. Казали са му какво е добро и какво е лошо. Научили са го как е Правилно и как е Погрешно да постъпва. Посочили са му „правия път”.

И макар тялото му да се бунтува, той е човекът на „тъй вярно”! Тъй вярно на Държавата! Тъй вярно на Обществото! Тъй вярно на Църквата! Тъй вярно на съпругата, на началника, на свекървата. Тъй вярно!

Изтерзан, той лелее надежди за власт и мощ, за удоволствие, което за него означава нарушение. Сънува ги. И заспива.

Това е третото движение, движението на страховата невроза, на фобиите, на парафилиите, на натрапливостите. Външно, увереността на потиснатия човек изглежда нерушима. Героизъм, национална чест, шовинизъм, етноцентризъм, консерватизъм. След това идва болестта, надеждата – благодарим ти,  неврозо! Това е новото раждане. Моментът на Аз-а. Аз мога, аз съм. Аз имам. Сетива и страсти възкръсват за нов живот.

Но ние отидохме далеч. Говорим вече за невротика, не за чумавия. Емоционалната чума живее в третото движение. А чумавият умира в третото движение. Върху неговата смърт се градят Нацията, Обществото. Той е герой и жертва, но все безполезен актьор от масовката, а не главно действащо лице в Живота.

Колко далеч сме всички ние от анализа на действителността. Това, което е естествено в света на животните, при човека става проблематично. Многото „ако” и „но” го поставят извън възприеманата действителност. Организмът се сблъсква ежедневно в клишетата. Това е компромисът: любовта с малко „л” е „любовта на главата”, тя е мозъчна. Забранено генитално отдаване или контролиран оргазъм. Никога потъване в прегръдката, в отношението Аз-Ти-Аз. Не на удоволствието. Стегнатост, сублимиране. Това е „класиката” на психонализата – само в сублимирането на „дяволските” изисквания на организма човекът постига своята пълнота, човекът става Държава, Култура, Църква! Но аз, който съм за хармония на съществуването, ненавиждам този „човек на културата”. Аз съм за кохерентното съществуване, тук и сега. Отричам Държавата и сливането Човек-Държава, идентификацията Човек-Църква, единението Човек-Семейство. Човек не е някакъв договор; не живее, или по-точно, не би трябвало да живее с членове и параграфи, а с усещания, със страсти, с реални възприятия.

Това е всемира на истинното движение, с всичките му рискове, болки и удоволствия, които то може да донесе.

Това е животът отвъд недоверието и ригидността.

4. ДВИЖЕНИЕ: съблазняване 

Фиг. Съблазняване

Ако допуснем, че всяка дистенция трябва да премине през Ти-то (отношение Аз-Ти-Аз), тогава е безспорно, че само една адекватна форма на власт над Ти-целта може по един или друг начин да гарантира на човека достъпа до удоволствието. А начинът за придобиване на власт е четвъртото движение – съблазняването.

По мое мнение, нищо не се дава наготово, или по-точно нищо не ми се дава наготово. Алтруизмът не съществува. Никога нищо не съм направил заради който и да било! Никой никога не е правил нещо заради мен. Често моята Ти-цел, аз самият, най-близките ми съюзници са се ползвали от една или друга „услуга”. Но при анализа „услугата” се оказваше поведение, имащо за цел:

а. получаване на накакво утвърждаване;

б. потвърждаване принадлежността към общия микрокосмос;

в. избягване на чувство за вина.

Следователно, нищо не съм правил заради някого, нито пък е било правено нещо заради мен. Ако в живота си съм постигнал някакъв успех, т.е. дистенция, ерго удоволствие, мога да го припиша само на способността си да съблазнявам.

Давам си напълно сметка, че написаното по-горе може да разгневи благовъзпитания читател или моралиста. Но аз не държа да изглеждам симпатичен, скромен или филантроп. Смирен – да, самият факт, че се смятам несъвършен, ме подбужда да раста. И каквото и да кажат моралистите, искам да бъда почтен, прозрачен, последователен.

Искам власт! Но не прекалена. Искам привилегията да бъда пръв сред равните в полето на моята власт. Но уважавам същата амбиция на хората от групата, към която принадлежа. Твърдя, че който е честен, честен докрай, не може да не се съгласи с казаното по-горе. Никой от тези, които познавам или съм познавал, не е никога мечтал да бъде само „номер две”, освен ако властта му не произтича именно от тази позиция.

Но да се говори за власт е непопулярно, защото са малко онези, които знаят разликата между принцип на властта  и властова невроза. „Благовъзпитаният“ не смее да подкрепя формулата:

СЪБЛАЗНЯВАНЕ → ВЛАСТ → ОТПУСКАНЕ

Той предпочита да „поднесе и другата буза”, да се държи като филантроп, като алтруист и „целомъдрените”, „възпитаните” да го аплодират. Аз се отказвам от тези фарисейски овации. Предпочитам честността. Така, заболял от непринуден хедонизъм, аз съблазнявам. Известният италиански тълковен речник  „Дзингарели” дава следното обяснение за думата „съблазнявам”:  „1/.Повличане към злото чрез ласкателства, изкушения, заблуди; 2./ Ласкаене, примамване, измамване на някого с цел да се осъществи с него полова връзка. 3./ Привличане, покоряване”.

Ето го фарисейският морал – Ти-целта ни се представя като безпомощно същество без никаква своя воля. Плячка на съблязнителя! Горкият! Едва ли не това е Ти-цел, нуждаещо се от защита, от бодигардове, от постоянна закрила. „Ти“, което не е в състояние да се грижи за себе си. „Не” е непозната за него частица. Бедните ние, които смятахме да срещнем в съблазняващото движение един допълващ партньор! Ето че откриваме съвършения троглодит (пещерен човек, в смисъл на недодялан, наивен, б. пр.). Пред нас стои отново предложението, идващо от общество, изградено от стъпала. Горе и долу. Съблазнителят – горе (каква антипатична фигура!), съблазненият – долу (бедничкият!). Чудя се не са ли се запитвали някога господарите на етиката кой е съблазнителят и кой съблазненият? „Чумавите“, които правят култура, са забравили, че етимологично думата „съблазнявам“ произлиза от латинсктото seducere – „отвеждам”, „водя към себе си”. Партиите, Държавата, Църквата съблазняват. И това е добре. Но когато Аз съблазнявам, това е лошо. Лошо е, защото отвеждам овчиците от кошарата на „Праведния”. Отклонявам ги от инструкциите на директивите. Но това не ме интересува! Ако моето тяло (организмичният Аз) желае дистенцията и ако, за да стигна до дистениция, аз съблазнявам, в такъв случай съм в хармония с природата и с природното у Ти-целта.

Съблазнявянето не значи насилие, принуда, натиск. Значи емпатия. Следователно, значи да се дава, за да се получи удоволствие. Не може да се съблазнява със заплахи. Съблазнява се, давайки на другия това, което иска от нас. Съблазняването е едно био- и социоикономично движение.

При съблазняването съм длъжен за момент да анулирам своя Аз. Трябва да осъзная потребностите на Ти-целта, да ги удовлетворя и по този начин да си спечеля неговата благосклонност. После ще дойде моят ред за дистенция. При съблазняването се осъществява съюзяването (или приятелство); придобива форма сексуалната среща; организира се структурата на групата. Съблазняването е старият колкото света принцип: „Дай, за да получиш“!

Голяма беда би било, ако съблазняването си остане едно самоцелно движение. В този случай се стига до фиксацията, типична за психопатния характер (вж. също гл. Харктер) и до проява на властовата невроза.

Съблазняването иска и трябва да бъде средство, а не цел!

Подлагайки на дисекция съблазняващите модели, се сблъскваме с всички социоактивни модели: псевдоподчинението, чувственото съблазняване и вторичната агресивност.

Нека изследваме тяхната динамика. Псевдоподчинението  се намесва, когато

забелязвяме у Ти-целта незадоволена потребност от утвърждаване. Тогава нашата комуникация ще бъде допълваща, нашето поведение – привидно успокояващо. По този начин ще сме задоволили една негова потребност и то ще бъде сега готово да ни достави удоволствие.

Чувственото съблазняване цели да задоволи сензорните и сексуални потребности на Ти-целта.

Вторичната агресивност може да удовлетвори у Ти-целта потребностите от комплементарност (взаимно допълване) и от подкрепа („…щом те нападам, значи си важен!”) (потребност от утвърждаване и потребност от принадлежност).

Ние, като човешки същества, трябва да престанем да се преструваме, че не принадлежим на царството на природата. И, ако търсенето на власт е присъщо на животните, които живеят в група или стадо, то е еднакво вродено и у човека. Както ще видим, не е задължително власт да означава автаркия (самозадоволеност, самодостатъчност) или да предшества формирането на олигархия. Напротив: „…сътрудничеството между мъжките бабуини изпълнява функцията да попречи на доминиращите да претендират прекалено много.” (Ф. де Ваал, цит. съч.)

Това ме връща към разсъжденията върху диадата, в рамките на която нарцистичните, а също и социалните потребности намират своето удовлетворяване, като по този начин става излишно съществуването на по-обширна организация (Държава, Църква и т. н.) Организмичната диада не се основава върху властовата невроза, а върху принципа на властта, който се проявява:

а.      във взаимозаменяемостта на ролите;

б.      в подвижността на статуса;

в.      в комуникация, която се регулира въз основа на потребностите на Ти-целта, следователно, при взаимното съблазняване.

Съблазняването е спойката на диадата и на малката група. То е признаването на моята и на твоята потребност. То е пълно подчиняване на моя и на твоя Аз на импулсите на страстта, на организмичните нагони.

Ето защо съзнателното осъществяване на четвъртото движение бива активно затруднявано при възпитанието и при процесите на социализация. Когато съблазняването е „наивно”, тогава то се толерира. Но само умствено изостаналият е „наивен”.

Хомо невротикус нормалис не е „наивен”. Но се преструва, че е. Желае властта, но се надсмива над предложеното му символично кресло.

И всичко става трудноразбираемо – аз знам, че ти знаеш, че аз знам. Но никой не говори за това.

Терапията на петте движения има за цел осъзнаването. Осъзнаването на принципа на властта, който доминира Аз-а.

5. ДВИЖЕНИЕ: агресия, атака 

Фиг. Агресия

Жан-Жак Русо е смятал, че злото не обитава човешкото сърце и че всички беди на човечеството са започнали с цивилизацията. И е бил прав. „Злото” се ражда в културата. Ражда се с морала, с религията. В природата злото не съществува. Съществуват биоикономията и социоикономията. Приоритет има равновесието, екологията. Агресивният акт в природата не е зло, той е икономичен. Злото е присъщо на човешкия вид, защото той е единственият вид, който познава удоволствието на садизма. Агресията е синоним на разрушение, а в природата разрушението е синоним на метаморфоза, изменение.
За моето благополучие съм склонен да унищожа, която и да е фигура, която би застанала между моя Аз и дистенцията, при условие, че това не би се оказало антиикономично за системата, към която принадлежа.
Но какво е социоикономично и соционегативно? Социоикономична изглежда склонността към „задържане”. Детето скъсва със своята индивидуалност, подчинявайки се на периодичността на храненето, приспособявайки опразването на червата и на пикочния мехур към волята на майката. Така усвоява ценността Добро и Зло, в ущърб на всякаква емоционална реакция. Насилието, което не насочва към външния свят, детето насочва към себе си и усвоява закона на Тотема.
Дотук много добре, поне от гледна точка на обществото. Всъщност, наблюдението на развитието на детето показва, че много преди да усвои определни норми с отвращение, много често то жадно очаква да бъде запознато с тях (потребност от принадлежност, формиране на първичния идеален Аз). Какво казват по този въпрос доктор Спок и неговата школа?
Първичната социализация трябва, следователно, да бъде разглеждана в биоикономична перспектива. Не всички процеси на социализация обаче се развиват тихо и мирно. Блокирането на дадена тенденция причинява състояние на напрежение и се излива в естествена агресивност. Ако агресивността бъде блокирана, тогава ще бъдем свидетели първо на тревога, после на вторична агресивност (садизъм) или третична (мазохизъм). Очевидно е, че в нито едно от тези състояния индивидът не може да постигне дистенцията. Това е затлачването на нагона, свързан с движението агресивност. Историческите съчинения свидетелстват за доста мерзости, свързани с тези затлачвания.
В организмичния Аз не съществува желанието за война, защото той не замисля отмъщение, хегемония, власт (властова невроза).
В него обаче съществува движението агресия, което може да се проявява на вербелно, на жестово равнище или в цялата си брутална разрушителност.
Рядко движението агресия се насочва безразборно към цялата повърхност на Ти-целта. То е стимулирано от някаква особеност или някакво поведение, което Ти-целта демонстрира и което блокира постигането на удоволствие.
„Цивилизацията на властта” ни е подарила законите и съдилищата. „Редът“ командва. За „реда” агресивността е нецивилизованост. По този начин действия и нарушения, които биха могли да се разрешат с една здравословна плесница, дават повод за изписване на стотици страници протоколи и за натъпкване на джобовоте на адвокати и прокурори. И въпреки всичко, конфликтът не се разрешава. Остава да виси върху нашето съществуване като Дамоклиев меч. Прави ни недоверчиви, ловки укриватели на доказателства, садистични герои на междучовешките отношения (моралният садизъм не се преследва от законите).
Нашият Аз ври от гняв, от ненавист, от омраза, НО Е СОЦИАЛИЗИРАН! Научили са ме, че не трябва да искам, а да желая; че не трябва да крещя („…какво ще си помислят съседите?”); че не трябва да се нахвърлям срещу „по-слаб”, макар и да е страхотен досадник (ще се научи ли този „слаб” някога да бъде силен, ако всички, съюзени, продължат да се отнасят с него като с драгоценна ваза?; че жените не трябва да бъдат докосвани дори с цвете (дори Господ не е бил толкова нежен с жената на Лот). И така нататък – интроект върху интроект. Ражда се цивилизованият човек. Кастрат! В престорената нежност, цивилизованост, загубваме контакта с нашия Аз и, като следствие – с Ти-целта.
Движението към дистенция става невъзможно. Плещите се прегърбват, глутеусите се втвърдяват в усилието за „задържане”, „сдържане”, „удържане“. Работейки с подобни тела опознах Кайн, но виждах също да се ражда Авел.

Случаят

Джовани е грамаден мъж, висок 195 см и тежащ 90 кг. Служител в мултинационална компания, женен и баща на шестгодишно момиче. Има университетско образование и е в много добро икономическо положение.

С Джовани се запознах преди няколко години. Помня много добре тази среща – Джовани олицетворяваше ролята-символ на „доброто момче”. Облечен както трябва: спортно, рогови очила с дебели стъкла, сдържан, спокоен. Предизвика у мен желание да ми стане приятел. Приближих се до него, но нещо ме възпря.

Недоверие. Мислено отстъпих назад. „Изледвах повтороно” субекта, събличайки го от моята проекция, която го искаше на всяка цена като съюзник и приятел. Нещо скърцаше в този персонаж. Фокусирах…, начинът му на усмихване беше празен! Онова, което в първата минута бях взел за дружелюбен израз, се оказваше подигравателна и злобна усмивка, застинала на лицето му. Няколко месеца по-късно видях отново Джовани на воден от мен workshop. Същата усмивка на лицето му. Съобщих му, че изпитвам трудност да установя с него личен и прозрачен диалог. Попитах го дали е склонен пред групата да ми помогне да работя над това мое чувство на неудобство. Прие. Седнахме на дюшека един срещу друг. Погледнах го: очите му се присвиха до цепка; извивката на устата му продължаваше да изразява симпатия.

Валдо :  Усещам извънредно силно напрежение в гръбнака и тила, което блокира всеки мой опит да се приближа до теб. Отправяш ми двойно послание – виждам омраза в погледа ти, виждам, че с тялото си идваш към мен, виждам на устата ти усмивка, която като че ли е приятелска… Объркан съм. Нещо повече, разтревожен съм.

Дж.: (отдръпва се) Но какво говориш… Аз ли те плаша?

В.: Да, страх и притеснение изпитвам. Усещам недоверието ти, може би отхвърлянето ти.

Дж.: (гласът се снижава, което е очевидна садистична черта). Аз не те отблъсквам (смее се), напротив… не бих сторил зло и на мравката. Вие, аналитиците, във вашата страст да тълкувате, виждате и това, което го няма (поглежда ме с пренебрежение). Аз, който смятах, че съм намерил една здрава и приветлива среда (притихнал глас).

В.: (твърд глас) Приемам твоята агресивност…

Дж.:  (прекъсва) Каква ти агресивност! Ти си агресивен! Не ме интересуват ни най-малко твоите проблеми! (дълга пауза). Е да, и защо съм агресивен? (Изражението му става сериозно. Ироничната гримаса изчезва.)… Защо са малко приятелите ми? Защо ми казват, че съм студен?

В.: (изпитвам искрена обич към него; напрежението ми се стапя). Може би днес започна твоят път. (Прегръщам го. Джовани плаче.)

Джовани встъпва в анализа. Започвам веднага да работя над блокажите: мускули на лицето, торакален сегмент, гръбнак и глутеуси. С напредването на анализа все повече осъзнава своята прекъсната агресивност. След всеки сеанс  Джовани съставя прилежно това, което той нарича „протокол”. Предлагам някои по-съществени откъси от записките му, защото те свидетелстват за фазите на интроспекция и растеж.

12.03. 1991 г.

Дж.: Опитвах се през изминалите дни да наблюдавам моите междуличностни отношения, осъзнавайки импулсите си на садизъм и фалшиво подчинение. Срещах големи затруднения да изоставя първичните си поведенчески схеми, но изпитах и осъзнах нещо ново – външният свят, както го наричаш ти, не е агресивен към мен! Аз съм този, който проектира върху него собствената си агресивност. Това ме постави в неизгодно положение, накара ме да се почувствам като дете, което се намира в непредвидена ситуация…

В.:   Добре, давай нататък.

Дж. Искам да ме разбереш правилно. По-рано посрещах околните, все едно че ми предстоеше боксов мач – с напрегнати мускули, късо вдишване, свръхбдителен поглед. Сега се чувствам като празен. Усещам краката си слаби,… чувствам се нестабилен. И още – като че ли усещам милостта на околните.

17.05. 1991 г.

Дж.: Направих някои разсъждения на тема „агресия/подчинение”. Преди всичко трябва да се науча да анализирам правилно действителността, но изпитвам луд страх. Сигурен съм, че зад някои мои действия се крие истинският ми Аз. Един слаб Аз,… от който се страхувам.

В.: Никой Аз не е слаб или силен. Аз-ът съществува и толкова. Всеки от нас има еднакви шансове.

Дж.: Може би си прав… Тези дни се появява настойчиво в ума ми един спомен. Беше през 1984 г. Участвах в работно събрание. Нямах причина да бъда напрегнат, още повече, че не се предвиждаха мои изказвания. Събранието се председателстваше от Генералния директор – човек, когото уважавах извън рамките на длъжността му. Изведнъж ме обхвана пристъп на паника:

пристягане в гърдите, затруднено дишане, изпотяване, сърцебиене и т. н. Върху тази сцена се насложи представата ми за сервираната маса в къщата от детството ми. Баща ми седи на главното място. Той наистина е главният на масата. Той решава всяко нещо. Аз съм най-малкият… Вниманието се съсредоточава почти винаги върху моите братя. Това е!

В.: Струва ми се, че разбирам, че общият знаменател в двата епизода е пълната липса на активна роля – роля, която да те защитава и да ти сочи това, което трябва или би трябвало да правиш. Имам ясното чувство, че ти без точна роля се чувстваш „никой”! И правиш всичко възможно, за да привличаш вниманието върху себе си. В този контекст се вписват и твоите агресивни прояви.

Ако средата не те напада, изисквайки от теб да отговориш, ти посрещаш това с агресивност, задето са те игнорирали. Готов си да я предизвикаш. Надяваш боксовите ръкавици и се чувстваш активен. Ставаш садистичен или заемаш позицията на вторичното подчинение. И средата отвръща – утвърден си!

22.09. 1991 г.

Дж.: Не преживявам вече толкова зле това да се движа по света без моята броня, без предначертано поведение. Трябва обаче да внимавам да не изпадна отново в „ролята”.

Искам да ти разкажа едно преживяване, което ми изглежда важно и тясно свързано с управлението на агресивното движение. Всяка година прекарвам две седмици с един човек, с когото се чувствам много свързан. Свързан със сърцето, не сексуално. Разбираш ли, не бих могъл да си представя живота без тези две седмици. Но има един проблем – този човек говори и казва куп неща, които не бих искал да чуя. Тогава не го слушам. Ако го слушах, това би означавало да поставя връзката под съмнение, а това за мен е немислимо.

В.: Тогава къде отива анализът на действителността. Каква връзка търсиш? Нещо лоялно, честно или среща с един призрак, който можеш да оставиш да живее, да заличиш или да го игнорираш? Каква възможност предоставяш на твоята Ти-цел да посрещне действителността? Защо не нападаш? Не споделям това твое поведение.

Дж.: Страхувам се да не ме отблъсне.

В.: Какво отблъскване? Само един индивид може да те отблъсне. В отношението Аз-Ти-Аз се ражда също и отблъскването, и това отблъскване става важен жизнен опит, който може да предшества метаморфозата. Един призрак не може да те отблъсне!

Дж.: Аз съм в конфликт. Разбрах изкривения механизъм, който управлява моя ум. Трябва да стъпя на земята.

В.: Правилно. Позволи и на твоята Ти-цел да се развива. Бъди агресивен по точния въпрос и в точния момент. Иначе пречиш на развитието на връзката и  това също би било садизъм. Не се подчинявай на една нереална реалност. Приемай и се справяй с реалността.

5.11. 1991 г.

Дж.: Разбрах, че колкото някой ми е емоционално по-близък, толкова повече нарастват трудностите да управлявам новия си „хабитус”. Отхвърлям йерархията и в семейните отношения или въобще в интимните. Защо ми е толкова трудно да се задвижа на базата на една здрава интерпретация на „принципа на властта”?

В.:  Може би, защото под термина „власт” се крие и първичната агресивност. Ти още предпочиташ някои движения, които класифицирахме като вторична агресивност или садизъм.

Дж.: Страхувам се да се идентифицирам с баща си. Той беше агресивен, беше властен човек.

В.:   Спомняш ли си ситуации, в които баща ти е бил агресивен, истински агресивен?

Дж.: Не, неговата агресивност беше скрита, не явна.

В.: Имам чувството, че седя пред алтер его-то на твоя баща. Чувствам те сякаш ти си твоя баща…!

Дж.: (много замислен, дълга пауза) Благодаря ти, Валдо!

7.01. 1992 г.

Дж.: Аз съм Джовани. Най-после съм Джовани. Аз съм не знам още кой, но съм. Моят живот започна преди няколко седмици. Всичко е ново, хубаво. Нова работа. Нови приятели. Малко сигурни неща. Много инициатива. Трудно е. Много трудно, но зная, че трябва да успея. Да не би да съм инвалид, я?

Има много още какво да се добави към петото движение. Това наше общество е пълно със сподавени викове, с „добри момчета” с „топки“ в корема. Колкото повече се цивилизоваме, толкова по-асоциални  и необщителни ставаме. Предоставили сме на нашия идеален Аз задачата да общува с Ти-целта (или с Ние-то) и идеалният Аз е станал триумфиращ, надут, високомерен.

Иска ми се да кажа: „Да теглим един шут на нечистите елементи, които са се настанили в нашия Аз”, но не мога да го направя. Това би било непростимо престъпление. Защото нищо, ама нищо не може да оправдае агресивността  пред осъдителните очи на Държавата. Освен, ако агресивността не се подвре под мантията на самата Нация.

Синтез

Сблъсъкът между нагона за живот и нагона за смърт не съставлява същността на човешкото същество. В най-древната част на Аз-а (организмичния Аз) се раждат нарцистичните и социалните потребности. От потребността се ражда енергията на нагоните, която е необходима, за да се превърне потребността в движение към Ти-целта, следователно към нейното задоволяване и дистенцията.

Организмичният Аз проектира движение, основаващо се на недвусмисления анализ на реалността. По своя път от „центъра” към „периферията” първичното движение бива задържано от диадата идеален Аз/Свръх-Аз и превърнато в социоугодно движение. Идеалният Аз е седалището на характера и на личността на всеки индивид и според интроектите, респективно – травмите, понесени от Аз-а в неговото съществуване, ще се стреми да деформира в по-голяма или по-малка степен възприеманата действителност.

Движенията, които в този момент се извършват спрямо външния свят, вече имат много малко или направо нищо общо с дълбоките потребности на Аз-а. Оттук следва бягство в метаудоволствието и настаняването на фантастното образуване.