За смисъла…
Лекция от Мадлен Алгафари, изнесена пред юбилейната конференция „30 години неорайхианска психотерапия в България“, септември 2024
Избрах тази тема за конференцията ни, защото смятам, че е належаща, дори спешна като се има предвид начина, по който животът на човека се променя. Ние, терапевтите, работим на пръв поглед с миналото но хората, но всъщност посяваме бъдеще, отглеждаме бъдеще, ние лекуваме бъдещето и правим превенция и профилактика на бъдещето – персоналното бъдеще, общественото бъдеще, бъдещето на човечеството и планетата.
Животът е низ от случки. Това са факти. Но опитът е нещо друго – това е начинът, по който ги преживяваме и минаваме през тях, както и какво следва след всичко, през което минаваме – как разбираме случващото се, как тълкуваме фактите и емоциите и какво научаваме. Какъв избор правим след това? Само тогава животът е опит, растеж, а не съществуване. Този житейски опит е смисълът, за да има постигане в живота. И за да го има самия живот.
На няколко пъти ще ви задавам въпроси в хода на изложението ми. Отговорите са индивидуални. Ние, терапевтите, сме професионални задавачи на въпроси. Виртуозността в занаята ни е да знаем как и какво да питаме. Ето няколко основни въпроса, с които работим, отнесени към темата за смисъла. Въпроси, на които е важно първо ние самите да имаме отговор: Какъв е смисълът на болката? Какъв е смисълът на трудностите? На кризите? На това да имаме точно тези родители? Да имаме точно този партньор? Или да нямаме? На самотата? На тишината? На болестите? На враговете? На агресията? На престъплението? На грешките? На греха? На конфликтите? На тъгата? На властта? На удоволствието? На принадлежността и заедността? На търпението? (да не забравяме, че пациент означава търпелив) На приемането? На свободния избор? На благодарността? На Любовта? Какъв е смисълът на търсенето на смисъл?
Членовете на някои племена, живеещи още в Южна Америка и Африка, не си задават тези въпроси. Живеят тук и сега, все едно бъдещето не съществува. И изглеждат щастливи. Те нямат нужда да четат книги, а вероятно и не могат. Но човекът от т.нар. цивилизован свят повсеместно страда от криза на смисъла. Ако духовната интелигентност и осъзнатостта са започнали да растат и човек е стигнал до този въпрос, трудно се продължава без отговор. Този процес е необратим – както казва един мой пациент – това като го чуеш и няма как после да го ънчуеш (от англ. hear : un-hear). Когато човек започне да си отваря очите, да се самовижда, самотърси и саморазбира, няма връщане назад. Той търси причинно-следствени връзки и логики в случващото се. Търси смисъла. Намирането на отговорите носи облекчение. Самото им търсене – също. То е нещо като обратния път към Рая, от който сме се самоизгонили.
Това връщане зависи от отговорите на въпросите: Защо съм дошъл на тоя свят? Какво имам да свърша в този живот? Какво искам от живота, но и той какво очаква от мен? С какво да бъда полезен на себе си и на света? Как да генерирам удовлетвореност и радост, за да служа вярно и на Бог? Все въпроси, свързани с духовното израстване. Човекът, който си ги задава, все по-малко може да бъде злонамерен, защото осъзнава всеобщата свързаност и обусловеност. А злото може да съществува само ако мислим, че нямаме общо с другия. А не е ли именно това смисълът – да го осъзнаем, за да пораснем и се доближим до замисъла да бъдем богоподобни?
В момента се питам: какъв е смисълът да пиша всичко това в книгите си, изобщо какъв е смисълът да пиша книги. Отговорът ми е: не мога да не пиша, то е нещо, което е мен и същевременно отвъд мен, а и така не се чувствам сама, (ако търсим храктеровата травма) мога да намеря съмишленици и да нараства критичната маса от хора, които споделят вярата ми, че човекът може да порасне и да заживее по-щастливо! За това и на вас избрах да говоря за смисъла, защото в това семейство чувствам, че ще бъда разбрана повече от всякъде другаде.
Вечната тема и въпрос: какъв е смисълът на живота, на всичко и на нашата работа като терапевти в частност – хората, които професионално търсят смисъла и карат и другите да търсят смисъла. Както любимата ми Пипи казваше, че е нещотърсач, така и аз казвам, че ние сме професионални смислотърсачи. Тема за философи, историци, писатели, поети, моралисти, религиозни мислители, психолози, но най-вече психотерапевти…
Спешно нуждаещ се от това да стане централен въпрос, защото най-големите постижения на науката днес се използват за… военни цели. Най-знаещата от всички епохи достига до осъзнаването на пълното си безсилие, незнание, неосъзнатост. И ние – шепа смислотърсачи, но ставащи все повече, вярвам, че имаме мисията да будим и да караме хората да си задават въпроса за смисъла, за да попречим на стихийните сили на историята да ни движат. Ако се оставим стихийните сили да ни движат, ние не творим живота си. Не сме създатели. (Само ще обърна внимание, понеже много обичам да играя с думите, че създаване звучи като със даване, а не със вземане)
Тръгнали сме от хомо еректус, през хомо хабилис, през хомо сапиенс, хомо луденс измежду всички тях, хомо сапиенс сапиенс – два пъти знаещ, хомо невротикус нормалис, хомо травматикус нормалис, хомо трансцендус, за да стигнем, надявам се, по диалектичната спирала на следващо ниво на хомо хуманикус нормалис. Или до хомо универсалис. (и тук ще обърна внимание, че универсум – вселена се превежда като „една дума“ или заЕДНО). Надявам се ние тук да сме не толкова вече от вида хомо невротикус нормалис или хомо травматикус нормалис, а да сме от вида хомо хуманикус нормалис. Или казано с думите Ницше: Човекът е нещо, което трябва да превъзмогне.
Трите големи стълба: класическата психоанализа, бихевиоризмът, хуманистичната психология, на които и нашата неорайхианска терапия стъпва, като че ли не са достатъчни за това превъзмогване, ако не добавим духовното измерение или търсенето на смисъла. За да еволюира самата еволюция. Земната цивилизация влиза в нова фаза на развитие, която можем да наречем съзнателна еволюция. Човекът е единственото същество, което осъзнава развитието. Ако обаче навлизаме толкова бавно в тази нова ера, е рисковано. Вече 65% от видовете са изчезнали, 75% от насекомите. Предишното пето голямо изчезване на видове, както твърди Брус Липтън е преди 65 млн години и е причинено от астероид. Днес ние сме този астероид. Затова да бъдем катализатори на процеса на осъзнаване е смисълът на професията ни.
Аз обикновено ставам патетична, когато говоря или пиша на тая тема. Но вярвам, че всички ние, тук събрали се, имаме принос в това, което предстои да се случва с човека. И най-вече с човечеството. Науката психология се ражда в края на XIX век с Вюрцбургската школа, Вилхелм Вунд и неговата интроспекция – гледането навътре. Близо век и половина по-късно е време да насочим фокуса си и към надличностното ниво. Това е ролята на днешните шамани – психотерапевтите. Използвам термина „шаманизъм“ като архетип за среща на човека с непознатото или друг синоним на смислотърсач. Непознатото извън нас намалява от хилядолетия. Толкова много вече знаем за външния свят. Уж откакто има наука психология, се ровим навътре. Но непознатото вътре в нас продължава да клони към безкрайност. Все още говорим за 5-те си процента съзнание и 95%, които не съзнаваме. Днес все още правим това, което някога са правили шаманите – същността на психотерапията е в разширяването или възстановяването на комуникативната тъкан на съзнанието в пространството на всеобщата свързаност. Свързаността на вътре и вън, на микро с макро. Всяко прекъсване на тази връзка се нарича симптом.
Освен шамани сме и приказници – още един синоним на смислотърсачи. Ние помагаме на клиента да напише своята приказка или да я пренапише. Приказката, в която героят следва архетипния път от сираче през скитник, мъченик, войн до магьосник или – пътят на терапевтичния процес. По точно – пътищата на терапевтичния процес, защото, както казват суфите: количеството на пътищата към Бога съответстват на количеството на пътниците. Аз пък твърдя, че ако работя еднакво с двама души, то поне с единия греша. Но все пак, макар и безброй, пътищата следват архетипа на най-масовата приказка – тази на архетипния процес смърт-възраждане. Терапевтичният процес следва тази същата логика. Всъщност, няма друга логика. Има само хора, които й се съпротивляват. Не успяват да се справят с „тилилейските гори“, „утробата на кита“, с „подземния свят“ или „долната земя“, през които героят минава. По време на това пътуване нещо в него умира и той се възражда на едно по-високо като качество ниво на битие. Но има хора, които засядат в „утробата на кита“ или в „подземния свят“ (фиксират се на наш език) и остават там. Не можейки да разберат смисъла на „долната земя“, те не успяват да излязат от там и да се върнат в обикновения свят, носейки със себе си новото, научено в подземния свят, новото, способно да промени и осмисли не само живота на „героя“, но и на всички хора. На тези хора помагаме да станат герои ние – терапевтите. Главни герои в собствения си живот. Но и за другите. Иначе какъв герой би бил, ако ги няма другите? Кой би го окачествил като герой-фигура, ако ги няма другите-фон. И така – всеки има нужда да стане фигура в живота, а след това да се слее с фона или да структурира Его, а после да го разтвори в голямото Едно. Но някои не достигат до това трансцендиране на Аза. От гледна точка на будизма ние всички сме болни, заради оставането на етапа на значимостта, която придаваме на аза и на илюзията за неговата независимост. Франсоа Льовен, който беше един от асесорите на института ни за акредитацията в ЕАВР казва: раждаме се в симбиоза –физическа, после психическа, това е трансперсонална фаза, после следва етапа на формиране на егото и постигане на себеосъзнатост и следва отново трансценденция или трансперсонален етап на мъдрото осъзнаване на всеобщата свързаност на всичко в едно и притихване на егото.
Изследователят на мита Дж. Кемпбъл също смята, че всеки, търсещ истинския смисъл в живота, трябва да извърши подобно пътешествие на психологическо и духовно ниво.
Може да прозвучи помпозно арогантно, но ние, терапевтите-смислотърсачи, имаме същата мисия като Митра, като Исус, като архетипа на месията изобщо, чийто живот следва логиката смърт-възраждане. Jesous означава духовен лечител на един древен диалект от земите на предна Азия, където по-късно възниква християнството. Исус е символ на пътя ни. Част от Бога става човек, има тяло, а след това трансцендира. Той става човек заради нас, за да можем ние да станем богове заради него. Така и терапевтът подава ръка на клиента си от полето на богоподобието си (не тъждественост, а подобие!). Терапевтът се отличава с това, че е постигнал осъзнатостта за богоподобието си, а именно това – че сме сътворци на живота си. Т.е. отговорни! Да не забравяме, че отговорни идва от от-говор. На какво отговаряме? На извечният основен въпрос за смисъла. Иначе оставаме слепи. Спящи. Терапевтите са будители на спящи хора. Добри хора, умни хора, но неосъзнати, спящи. Това е за мен смисълът в работата ни. Особено днес, когато е необходимо да се възстанови връзката между наука и религия, но религия не в смисъла на религиозно учение а в чистия смисъл на етимологията на думата – повторно свързване с първоначалото. (от лат: ре-лиджио).
Толкова много древни учения и на изток, и на запад казват, че човек спи, намира се в състояние на сансара/самсара и неговото възприятие, мислене и чувстване е изкривено от автоматизирани убеждения и емоции. Когато се освободим от този кръговрат, излизаме от веригата от земни прераждания и достигаме нирвана. Но не е ли възможно да се освободим още приживе от слепотата си? Смисълът в нашата работа е да учим хората от автопилот да преминат на ръчно управление. Казва се още излизане от Матрицата. Матрицата на заблудите, които сами сме създали в историята си. Заблудите за модели на възпитание, за ценности, подменени с мета-ценности или менте ценности. И завръщане към организмичното, към естественото – това е ре-лигия. Затова така се впечатлих на 8 конгрес на ЕАВР в Париж, който започна с мотото – психотерапията – новата религия. Естественото е не разделението, не различието, а неделимото единство на всички неща, ние сме различни, но не сме разделени – това казва и квантовата физика – новото име на древната мъдрост. Уж и предците ни са знаели…, а ние откриваме топлата вода като се връщаме към идеята за единството, но по научен път. Както казва Б. Липтън – от монотеизма през политеизма, до холизма.
Та, по повод на цялото и холизма искам тук да разкажа пак за обратната връзка на Ража Селвам – зам. Председателят на Американската ассоциация по психотелесна терапия по време на 18 световен конгрес на ЕАВР, на който бяхме домакини преди година. След като нашия институт представи 6-те си научни изследвания по време на научноизследователския симпозиум и колежката ни Христина Богданова представи Терапия на петте движения пред всички делегати, Ража дойде при мен и ми каза: „Мадлен, някои тук работят с хобота на слона, други с опашката, трети с ушите, четвърти с краката, торса и т.н. Вие работите със слона!“.
Свързването на частите и възприемането на цялото е всъщност ре-лигия. Ето как науката става в буквалния смисъл религия. Така самата тя се одухотворява.
Ауробиндо казва: най-добрата религия е тази, която признава всички религии, най-добрата философия е тази, която признава истинността на всички философии. За приемане става дума, не за противопоставяне! Това е смисълът!
Но не можем да стигнем до него без да помъдреем. Не да поумнеем, а да помъдреем. Т.е. да развием всичките си интелигентности.
Не можем да говорим за смисъла, ако не говорим за трите вида интелигентност. Рационалната – IQ – най-висока при човека или ерудицията ни, информираността ни, общата култура и количество знания, които имаме, емоционалната – EQ – уви, по-ниска при човека, отколкото при други бозайници или способността да усещаме, изразяваме, удържаме емоциите, както и да съпреживяваме емоциите на другия – да бъдем емпатийни. И духовната интелигентност – SQ – достъпна само за човека. Ако първите две повлияват качеството на живота ни в хоризонтален аспект на нивото на себеподобните, то духовната е вертикална – тя съдържа идеята за всеобщата свързаност на всичко от майката Земя до бащата Небе, за намирането на собствената „песен“ в живота и разбира се – за смисъла. А да формираме и „отглеждаме“ емоционалната и духовната интелигентност у клиентите си е смисълът на нашата професия.
Според Райх смисълът е в постигането на зрели, изпълнени с любов отношения.
Според Юнг е индивидуацията. За Маслоу е себеактуализацията. Но според него само 1% от населението са само самоактуализиращите се личности, които са образец на психологически здрави хора, отличаващи се поразително от мнозинството.
Според хуманистичните психолози – любовта и творчеството са смисълът. К. Роджърс, чийто ученик е и В. Бернаскони, смята, че смисълът е в постоянното съзиждане на себе си, намирането на предназначението в живота и собствената личностна уникалност. Така се достига до „пълноценно функциониращият човек“, който реализира предназначението си в откриването на духовен хоризонт, към който да се стреми.
За Лоуен смисълът е в търсенето на себе си чрез обръщане към тялото – здраво тяло и здрав ум е веруюто му.
Съгласявам се с всички заедно. Осъзнато или не, ние всички търсим смисъла. От мистиците до шизофрениците. Те, всъщност попадат в един и същи океан, но докато мистиците плуват, то шизофрениците се давят в него. Джино Фери закри конгреса в Париж с думите: В търсенето на смисъл, мъдрите търсят знаци. Тези, които ги виждат навсякъде обаче са шизофрениците.
Трансперсоналните психолози казват, че самопознанието, а след това и надрастването на тясно личностното е смисълът.
Според Кен Уилбър – основоположникът на интегралната психология смисълът е в обединяване на всички области на знанието, на изтока и запада, на науката и религията, на много науки по между си: Единството на психология, антропология, история, етнология, религия, социология, философия, химия, биология, медицина, хромотерапия, музикотерапия, арт терапия, футуралогия, източна философия, изкуство, поезия, етика, естетика, епигенетика, теория на системите, теория на вероятностите, трансперсонална психология, дзен будизъм, квантова физика. Обединяването им е смисълът. А нашата неорайхианска аналитична парадигма съдържа елементи от всички изброени науки.
Отживелица е вече моноизмерният подход в изследването на човека. Нужно е да се възстанови холархията на битието. Опитът да се сведе холархията на битието до най-низшето му ниво – материята, по особено неприятен начин се отразява на психологията, която най-напред губи духа си, после душата си и най-сетне разума и се свежда единствено до изучаването на емпиричното поведение и телесните влечения или до математика и статистика. (Една студентка, която беше завършила когнитивноповеденческа психотерапия в САЩ ме попита за научните основания на психотелесната парадигма. Отговорих и, че статии със статистики много мога да й цитирам, още повече, че ние работим с тялото, което е лесно за наблюдаване и замерване и в този смисъл ние притежаваме повече обективирани данни и научна база дори от другите психотерапевтични парадигми, но същевременно й казах, че за мен светналите очи на клиента тежат повече от научните изводи. Тя ми каза тогава: О, Мадлен, не ми падай в очите! Същите тези очи, които светеха след груповата терапия…).
Аз самата вярвам, че единната теория ще е бъдещето. А в нашия случай тя е и минало, и настояще, благодарение на комбинативния ум на Валдо Бернаскони. (Много други парадигми стигат до идеята за интеграцията едва сега.) Теория, която ще е гъвкава, не генерализираща, защото всяка генерализация носи и в себе си семето на редукцията. Теория, която ще се изучава в училище и която ще вижда света така: Всичко, което възниква някъде, възниква и в нас. Всичко, което умира някъде, умира и в нас. Когато лекуваме един човек, ние лекуваме цялото човечество.
Ако не започнем да мислим холистично, сме привърженици на Флатландия. Затова измислих терапия на 7-те движения, за да не е плоска теорията, а да има вертикално измерение – това на духовната интелигентност. Когато я изпратих на Валдо, преди да бъде публикувана в сборника с материали от Лисабонския конгрес, ми каза: „Само не залитай по езотерика. Дотук си научна, поздравявам те. Нужно беше това допълнение.“ А след няколко години, ми каза малко преди да умре, че пише текст за трансцендентното, обеща да го прати първо на мен, но, уви не успя. Аз ще го продължа в тази посока. Защото и на ФТИ към ЕАВР дадоха напътствия да въведем духовното измерение – четвъртия стълб. Развитието на дълбинната психология както казах, има четири такива – психоанализа, бихевиоризъм, хуманистична психология. Четвъртият стълб е духовността. Време е да му обърнем повече внимание.
Сборът на всички интелигентности – рационална, емоционална и духовна аз наричам осъзнатост. Постигането й е базисния смисъл на работата на терапевтите. Оттам ще се променят много неща в живота и самият живот. Както и в самосъзнаването или съзнанието за наличие на съзнание. А за разширяването на сферата на съзнанието няма по-съвършено оръдие от човешкото тяло. – Една дихателна практика е достатъчна, за да променим полето на съзнанието, без да са нужни външни агенти-субстанции. А ние работим с този пряк път – тялото – живият лик на душата, словото, изречено от душата („В началото бе словото! ;-). Съдбата на душата е съдбата на тялото.
Ако сме създали семейство, ако имаме дете и сме продължили рода, ако сме изградили авторитет, ако имаме покрив и прехрана, какво остава освен да търсим смисъла на живота. Това според Юнг е работата на стареещия човек. Въпросът е кога започваме да стареем? Някои започват още при пълнолетието си, а травмираните хора – дори по-рано. Стареенето или узряването (звучи по-добре), а още по-добре – порастването – започва в момента на трудното. Терапевтът е спътник в трудното обикновено. Смисълът на това съпровождане е да свържем двете възрасти на всеки от нас – хронологичната и духовната. Без минаване през трудното, никакъв въпрос за смисъл не може да бъде зададен. Да не забравяме, че страданието е постулат във всички религии. (Трудните времена раждат силните хора, силните хора правят лесните времена, лесните времена раждат слабите хора, слабите хора правят трудните времена).
Ние, терапевтите, акушираме раждането на въпроса за смисъла в трудното. Още повече в днешно време, когато динамиката на промените е далеч по-голяма от тази в живота на предците ни. Те са се раждали и умирали в горе долу един и същи свят. Днес се раждаме в един свят и умираме в друг. Днес дори за ден светът осъмва и заспива различен. Огромна част от клиентите ми се питат: „Има ли смисъл да завещаваме нашия опит на децата и внуците, които ще живеят в друг свят?“ Какво можем да предадем напред на следовниците ни, които ще живеят в свят на виртуална реалност и суперкомуникационни технологии, на визуална логика и рейвърски шамански танци, на съвсем друга киберпънкова супекомпютърна комуникативна култура в голямо глобално село, където всичко има съвсем различна скорост? Какво можем да им предадем ние, които сме се родили и сме свикнали с други скорости и други темпове? Разбира се, че имаме! Има неизменни във времето човекосъщностни ценности. Единствените смислени и вечни остават любовта, благодарността, човечността в първия чист смисъл на тази дума. Имаме спешна нужда да работим с човешката същност, не само с индивидуалността! Но същността коя е? Въпрос, който предшества този за смисъла. Време е да се завърти диалектичната спирала и да се върнем към интроспекцията на Вундт от зората на науката психология. Кой е тъм, вътре?
Откриването на същността може да продължи съществуването. Иначе, умираме – ето това е моят трагичен оптимизъм – стилът на последните ми книги. Впрочем, ако перифразираме Тина Търнър – как се ражда оптимизма – необходим е трагизъм и известно количество време. Това е трагичният оптимизъм. Но имаме ли време? Сигурно е, поне засега, че всички сме по Пътя към смъртта, макар Ювал Ноа Харари да твърди, че към безсмъртие сме се устремили. Но не сме го постигнали още, макар арогантността ни в тази посока да расте. Вече произвеждаме на 3D принтер органи – изкуствени бъбреци, сърца, скоро ще има сърце Епъл, сърце Версаче, изкуствени очи. Питам се как ли ще плачат те. И как ли ще обичат марковите сърца? А може би ще има и сърца второ употреба за по-бедните?… Въпросът е докато го постигнем лелеяното безсмъртие или докато смирено се предадем на смъртта, как ще живеем. Имаме свободен избор на това „как“. Колкото по-сложен е един организъм, толкова по-свободен е. Човек е по-свободен от растението. Но какво правим със свободната воля, ако преди това не отговорим на въпроса за смисъла. Защото и без-сърдечният ИИ също има своя свободна воля.
„Търсенето на смисъл е основната мотивация в живота на човека, а не „второстепенно обяснение“ на инстинктивните импулси. Този смисъл е уникален и специфичен с това, че трябва и може да бъде постигнат от самия човек и единствено тогава може да придобие значението, което ще задоволи волята му за смисъл“ – казва Виктор Франкъл в „Човекът в търсене на смисъл“
Виктор Франкъл за смисъла… Да разкажа за концлагерите и гледната точка напред, а не назад. За назад можем да знаем, за напред не можем. Не ни е дадено. Но за напред можем да вярваме. Не знаем има ли и Бог, но вярваме, това също дава чувство за смисъл. Вярата започва там, където свършва знанието, там където свършва видимото и започва невидимото, за което все още нямаме микроскопи или телескопи, но което вече знаем, че също е реално и съществуващо. Та нали това ни е работата да работим и с видимото – тялото, и с невидимото у човека – душата. Част от мисията ни е да търсим и непроявените, резервните възможности на човека и ресурси – творчески, евристични, когнитивни, соматични… Тогава може да дойде и отговорът на въпроса за смисъла – когато спрем да се отъждествяваме само с онези 5% съзнание.
Именно това търсене на смисъл отвъд знанието – основна мотивация в живота ни – ни прави духовни същества. Когато тази съкровена нужда от смисъл остане неудовлетворена, животът ни изглежда жалък и празен. Но днес тази потребност остава неудовлетворена при прекалено много хора и фундаменталната криза на нашето време е духовна. Повечето ни пациенти имат духовен проблем, защото се чудят как да живеят смислено, без да си дават сметка, че именно това търсят на несъзнателно ниво. Те копнеят да изживеят живота си в един по-широк контекст на смисъл и стойност. Притежават т.нар. от Франкъл воля за смисъл, но чувстват, че съвременният свят задушава тази воля.
Предлагам отново да си затворите очите. Задайте си въпросите: Какъв е смисълът на живота ми? Какво означава работата ми? Връзката ми? Защо уча това? Защо работя това? Какво означава да бъда себе си? Кой съм аз? Какво означава за мен това, че един ден ще умра? Защо и на какво да се посвещавам, след като ще умра?
А какво ще кажете, ако ви кажа, че всъщност повечето поводи за смърт са свързани с кризата на смисъла, особено ако смъртта е настъпила рано.
Днес все повече хора се питат за смисъла. Предците ни, живели в предишни общества дори не биха задали такива въпроси. Родителите ни невинаги си ги задават. Животът им се е вписвал в общата културна рамка. Малцина са търсили разумни причини да живеят. На много от тях им е достатъчно да намерят щастийце в съществуващата конюнктура. Но КОЛКО ОТ ВАС СЕ ПОДЛАГАТ ПОД СЪМНЕНИЕ? Или преразглеждат регулярно статуквото? Колко от вас търсят онова неуловимо „повече“? Дори задаването на този въпрос вече е признак за растяща духовна интелигентност в терапевтичния процес.
А тя днес е равностойна на панацея като се има предвид, че живеем в ерата на шестото изчезване на видове. (признавам си, че понякога ме обхваща духовен цинизъм и си мисля, че е добре видът човек да изчезне преди да е успял да унищожи останалите видове…)
Само преди няколко десетилетия – времето на моята младост – нещата стояха различно. Днес имаме упадък на семейството, общността и традиционната религия, загуба или липса на герои и светът е пълен с млади хора, които се опитват да разберат себе си и си създават герои. Кои са те обаче? Времето, в което живеем, няма ясни цели, ясни ценности, ясен път за израстване и ясна представа за отговорност за бъдещето. Има безумно разнообразие във всичко и оттам новата диагноза – синдромът ФОМО. Прекаленият избор изглежда ни улеснява, но всъщност ни затруднява, защото бягаме заради него от трудното.
Открили сме толкова много машини и уреди, толкова технологии, но не сме открили начин да осмислим откриването им.
Масово хората виждат и изживяват само непосредственото, видимото и прагматичното. Но са слепи за по-дълбоките символи и смислови равнища, за връзките между всичко, които ни поставят в една по-широка екзистенциална рамка. Т.е. са слепи за смисъла!
Без въпроса за смисъла живеем на автопилот, ръководени от Матрицата. Мисията на нас, терапевтите-смислотърсачи, е да научим хората, както вече казах, да минат на ръчно управление. Да овластим всеки индивид да избира свободно в живота си, като на първо място избира живота изобщо, т.е. не забравя, че всичко е свързано с всичко.
Матрицата ни предлага мета-смисъл, менте – смисъл – изкривени или периферни дейности като материализма, безразборния секс, безцелното бунтарство, насилието, злоупотребата с наркотици, дори окултизма на Ню Ейдж. Те също са свободен избор…
Новите технологии изгониха хората от малките населени места, донесоха блага, но разрушиха общностите и семействата, изместиха традициите и занаятите, промениха драстично ценностите и направиха човека в големия град анонимен. А анонимността освобождава от отговорност. За щастие наследената Нютонова философия, която се основава на атомизма, детерминизма, обективността, започва да се подменя от квантовата гледна точка към света, която вижда свързаността. Дори и Фройд е заразен от принципа на детерминизма. Според него сме жертви на менгемето между Ид-а и свръхаза. Но е време да осъзнаем, че не сме В света, а сме част от света. Ние сме вселени в заобикалящия ни свят. Обичам да играя с думите – вселени като отделни космоси и вселени като вселили се. Света, който включва всичко – жива и нежива материя. Който вече е готов да пренапише дефиницията за природа от „Британската енциклопедия“, според която дефиниция, природа е всичко, което ни заобикаля. А къде сме ние? Човекът е изключил себе си от природата. Каква арогантност!
Дълбинната психология днес знае за разлика от Дарвин, че можем да влияем на развитието, не бидейки непременно по-силни, а по-адаптивни. Днес знаем, че да се мисли научно не означава да се мисли механистично в духа на материалистичния монизъм. До скоро науката се обосноваваше на няколко принципа: обективност, рационалност, повторяемост, предсказуемост. Но днес, особено в нашата наука, говорим за субективно, ирационално, неповторимо, непредвидимо. И последните вече също са научни, както и блесналите очи. Класическото научно познание за света е в криза. Картезианството заедно с дарвинизма и нютоновата физика отстъпват. Споря с Декарт от преди 30 години. Той разделя съзнанието от материята и този картезиански дуализъм става основа на науката. Той механично разделя на две реалности единната реалност – материята от съзнанието – тялото от душата. Но ако сме разумни машини, а телата ни механичен сбор от части, пък поведението ни – детерминирано и предсказуемо, душите – илюзия или архаични думи от религиозен език, пък мисленето е обикновена дейност на мозъчните ни клетки, то тогава, ЗА БОГА, къде в тази картина можем да открием смисъла на съществуването ни?
Все още в преобладаващата си част днес и съвременната медицина е нютонианска: тялото е машина, а болестта е дефект, враг на системата. Как средностатистическият лекар днес на планетата би реагирал, ако ние, психотелесните терапевти му кажем, че повечето болести са всъщност болести на смисъла: ракът, автоимунните, сърдечносъдовите, деменциите, депресиите, тревожността, хроничната умора и бърнаутът, зависимостите – всичко това е кризата на безсмислеността, стигнала до клетките ни. Какво да кажем за смисъла на смъртта? Много често тя е отговор на въпроса за смисъла за живота, който отговор не сме намерили сами приживе. Де да имаше смисъл на хапчета? Аз изписвам „осмелин“, ще почна да изписвам и „осмислин“ вече.
Контекстът на смисъла днес е много свит. Понеже повечето от нас не се замислят особено върху тези въпроси, защото не можем да го понесем, но интуитивно усещаме заплахата от глобална смърт, то това се отразява като стеснява мирогледа. Живее се от днес за утре, но това не е равносилно на „тук и сега“, което лекува, а е хронифицираща се теснота на светогледа. Няма да мислим за утре, няма да мисля за голямото, ще гледам само с своята си паница. В същото време все повече унищожаваме земята и безхаберничим за Живото около нас. Днешният къшей, днешната чаша вино,…а утре? Утре не се знае ще ни има ли. Но докато не се питаме за утре, си гарантираме, че това утре или ще е ужасно или няма да го има изобщо. Егоцентризмът ни отделя от широката перспектива и смисъл. Френският ни колега Жан Лоик Албина изложи на конгреса в Атина притеснителна статистика – че над 50% от новите поколения са с бордърлайн личностови черти, което означава, че другият в тяхната перспектива отсъства. А не е ли хуманизмът да изпитваме дълбока загриженост към този друг, към всичко около нас? Но, уви, Харари твърди, днес хуманизъм вече не е това, а е синоним на деструкция по-скоро отколкото на конструкция.
Та какво е призванието ни – отново да будим. Да се посветим на отварянето на очите. Да бъдем служещи лидери. Служейки на основополагащите жизнени сили на вселената, да служим на живота в частност на малката ни планета – бледосиня точица на небесния свод.
(Тук да кажа за филма на Румяна)
Как аз намирам смисъла си? Като пея моята песен – работих в БНТ, президентството, бях преводач, но нито едно не беше моето. Най-трудно напредвах в последния си път като психотерапевт, но не го смених. Защото го преживявам като моят. Като смисленият за мен. Но и не само моят, а посветен и на по-голямото от мен. Аз вярвам, че в Аза си трябва да намерим основа за смисъл, превъзхождащ Аза. Защото едно е да пееш сам под душа, друго е да пееш, за да лекуваш слушателите, че и да научиш другите да пеят…
И за да затворя гещалта на изложението си, ще се върна към това, което казах в началото: Когато дълъг низ от факти, наречен живот, се превърне в опит, той придобива смисъл, а когато видим смисъл, става опит.
Опитът на личинката е важен за гъсеницата, опитът на личинката и гъсеницата е важен за ларвата, опитът на личинката, гъсеницата, ларвата е важен за пеперудата! Така открих конгреса преди година: Психе на древногръцки означава душа и пеперуда и е символ на трансформацията – големият смисъл на професията ни, но и на човешкия живот изобщо. Трансформацията към осъзнатост за единството на битието, на времето и пространството.
А сега нещо любопитно. Направих си труда да попитам Чат Джи пи ти (Chat GPT, програма за Изкуствен Интелект) за смисъла и ето какво ми отговори: „Смисълът на живота е въпрос, който е интригувал човечеството от хилядолетия, и отговорът му може да варира значително в зависимост от философските, религиозните и личните възгледи. Ето някои различни интерпретации:
- Философски перспективи:
- Екзистенциализъм: Според екзистенциалисти като Жан-Пол Сартр, животът няма присъщо значение и всеки човек трябва сам да създаде смисъла си чрез избори, действия и лична отговорност.
- Абсурдизъм: Философът Албер Камю предполага, че животът може да бъде по същество безсмислен и абсурден, но признаването на този абсурд и избора да живеем пълноценно и страстно въпреки него е начин да приемем живота.
- Религиозни и духовни перспективи:
- Религиозни традиции: Много религии предлагат, че смисълът на живота е свързан с висша сила или върховна истина. Например, в християнството смисълът на живота често се разглежда като изпълнение на Божията воля и търсене на вечен живот с Него. В будизма смисълът може да бъде постигането на просветление и излизане от цикъла на страданието.
- Духовно израстване: Някои духовни възгледи предполагат, че смисълът на живота е да растем, учим и се развиваме като души, напредвайки към по-голяма мъдрост, любов и разбиране.
- Хуманистични и светски перспективи:
- Хуманизъм: От хуманистична гледна точка, смисълът на живота може да бъде намерен в търсенето на знания, подобряването на човешкото благосъстояние, поддържането на взаимоотношения и приноса към обществото.
- Лично удовлетворение: Много хора намират смисъл чрез личното удовлетворение – било то в кариерата, креативността, семейството, любовта или в преследването на щастието.
- Научна перспектива:
- Еволюционна биология: От биологична гледна точка, целта на живота може да се разглежда като оцеляване и размножаване – предаването на гените на следващото поколение.
- Космическа перспектива: Някои учени и мислители, като Карл Сейгън, предлагат, че смисълът на живота е да изследваме, разбираме и оценяваме необятността на Вселената.
- Културни и социални перспективи:
- Колективен смисъл: В много култури смисълът се извлича от приноса към общността, поддържането на традициите и осигуряването на благосъстоянието на бъдещите поколения.
- Наследство: Някои хора намират смисъл в идеята за оставяне на наследство – нещо трайно, което ще влияе на другите след тях.
- Лична перспектива:
– Индивидуален избор: В крайна сметка смисълът на живота може да бъде дълбоко личен и субективен опит. За някои той може да включва преследване на страсти, изграждане на взаимоотношения или просто наслаждаване на пътуването.
„В същността си, смисълът на живота може да бъде това, което сами направите от него. Това е въпрос, който приканва за размисъл върху това, което е наистина ценно, удовлетворяващо и значимо за всеки човек.“
Това казва ИИ: „въпросът приканва за размисъл“, а аз приканвам за разчувстване“ и избирам да говоря така: Живеем на една малка точица във Вселената – толкова нищожно микроскопична на фона на Безкрайността! И на тази точица се намират всичките ни любови и всичките ни омрази, всичките ни страхове и всичките ни мечти, всичките ни войни и прошки, цялата ни човешка глупост, но и човешка интелигентност, според която смисълът на професията ни и на човешкото ни битие изобщо е:
- Да дадем тяло на заем, сълзи на заем, ръце на заем, нозе на заем, дори истински живи органи на заем, т.е. живот на заем;
- Да плачем с някого прегърнати, за да си позволи той сълзите, без да ни у нужно да знаем защо плаче;
- Да празнуваме чужда радост;
- Да редим парченце по парченце пъзела на чуждия живот;
- Да акушираме на задържана, преносена болка и потиснат смях;
- Да сме в даден момент на първо място за някого без да сме на първо място в живота му;
- Да припомняме цвета на небето и изобщо наличието му;
- Да подкрепяме първите крачки към себе си;
- Да превързваме рани, без да пречим на падането;
- Да държим за кутрето някой, който виси над бездната, за да има косъм, по който да се върне към горния свят и живота;
- Да припомняме голотата под роли, маски, брони;
- Да припомняме смелостта да избираме отговорно, предписвайки „осмелин“, а защо не и „осмислин“;
- Да нормализираме свещената обикновеност;
- Да прославяме естествеността (организмичното) във времето на изкуственото – изкуствентие органи, изкуствения интелект;
- Да преподаваме най-трудната благодарност – тази към болката;
- Да помогнем на клиента да провиди смисъл в нея;
- Да съпътстваме в пътя Героя, който се е устремил към своята трансформация
- Да го накараме да повярва, че щом е дошъл при нас и се е устремил към трансформацията, той вече е герой.
- Да се научим да бъдем поток, да бъдем част от заЕДНОТО;
- Да бъдем самите ние пример какво е да си активен наблюдател, а не пасивно наблюдаващ живота.
- Да хванем за ръка и преведем отново непорасналото дете през фазите на развитие, но по градивния начин, пренаписващ историята му с любов;
- Да посаждаме семенцата на вярата и да учим клиента да ги полива и наторява;
- Да се грижим за точицата ни майката-Земя!;
- Да учим от хиляди чужди грешки – рядък шанс, който ни дава професията смислотърсач;
- Да научим другите да виждат смисъл във всичко това.
Надявам се, че ви е прозвучало по-различно от сухия стил на Чат Джи пи ти. Той само така умее да интерпретира смисъла. И понеже обичам да играя с думите, „смисъл“ произлиза от „с мисъл“. Да ИИ може да мисли, но не може да чувства. Той дори може да пише поезия, но не може да я преживее – с дълбоките й символи, със сълзите, с тържеството и възторга и с любопитството към неизвестното предстоящо, както и с вярата, че то зависи и от нас. Затова за нас, човеците смисълът е в чувстването. Аз добавям към „с мисъл“ и „с чувство“. Цяла книга посветих на спора си с Декарт. Да, „мисля, следователно съществувам“ е вярно, но съществува и ИИ. Той обаче не е. Затова „чувствам, следователно съм“ за мен е смисълът. А в стила на Г. Господинов дори добавям: „чувствам, следователно сме“. За да ни има и да продължи да ни има. За да има и кой да съ-чувства, за да има кой да търси смисъл, защото без смислотърсачи и смисъл няма.