Откъс от книгата „Огледай се в празната чиния. Психология на храненето“, проф. Захарина Савова, дм 

Храненето в ранна детска възраст и отношенията родител-дете влияят в по-късна възраст

Преживяванията на детето през първите години от живота му се „записват“ в неговото несъзнавано и могат да дадат отражение в по-късен етап от живота му. Спомените често са изпълнени с едни или други вкусове. Спомените от детство – приятни и не чак толкова, свързани с храната – нейната липса или изобилие – са част от нас.  Искам да насоча вниманието ви към първата година от живота ни и какво се случва от гледна точка на отношенията майка-дете-хранене.

Начинът на хранене е отражение на емоционалните потребности и душевно състояние на човека. Това започва от раждането, когато бебето се запознава с външния свят през прегръдката на родителите си и топлото мляко, което те му дават. За бебето това не е просто хранене, а близост, взаимно усещане на майката и детето, търсене на топлина и утеха. Има много нахранени, но неприласкани деца. Това е много фин механизъм. Детето не знае в смисъла на „знам“, който влага възрастния, че мама го обича, но то го чувства чрез всичките си сетива, чрез физическия контакт. Вече пораснали – отношението ни към храната, начинът ни на хранене, изборът на храни често  се определя от първите несъзнателни спомени свързани с кърменето; с храната, която сме получавали от мама, емоциите, които са придружавали този толкова важен и интимен момент в отношенията на майката с малкото бебе. Храненето е втората физиологична нужда след дишането, необходима за продължението на живота. Разликата между дишането и храненето при новороденото е, че първото е спонтанно и несъзнателно и новороденото може да диша само без чужда помощ, докато храненето  може да се осъществи само с чужда помощ, чрез този, който се грижи за детето. От този факт произтича изключително голямата роля на възрастния при изграждането у детето на правилно отношение към храната. Това включва и разпознаването на  усещането за глад /биологичен-физичен/. Много хора бъркат усещанията за глад и засищане и не могат да разпознаят кога действително са гладни. Често причина за това е, че в първите фази на развитието, детето не е било оставено  само да разпознава сигналите на тялото си и да бъде хранено, когато наистина е гладно. Това води до объркване и вече порасналото дете при стрес, напрежение, притеснение може да реагира чрез отказ на храна или преяждане – нарушено хранене.

Бебето в първите два месеца след раждането се чувства едно цяло с майката. Приемете това буквално. Бебето не знае, че то е отделно същество, защото месеците преди появата му на бял свят то е живяло в друг организъм, където е получавало всичко, от което има нужда без каквито и да било усилия.  Раждайки се, то постепенно и бавно осъзнава, че има Мама и че тя е нещо различно от него. В началото на живота си бебето трудно прави разлика между храна и майка; топлината, докосването и биенето на сърцето на мама са доказателство за него, че животът се е променил, но някои неща са останали такива, каквото са били преди. Бебето се храни гушнато – от гърдата на майката или биберона. По време на кърменето/храненето детето получава сигурност и утеха от телесния комфорт. Прегръдката и лекото полюшване при заспиване, което повечето майки правят и което напомня на движението на майката, докато бебето е в утробата,  има психологичен и биологичен резултат – синтезът на протеини е много по-добър. Вече храната не идва през пъпната връв, но бебето е готово да поема през устата си – то вече е сукало пръста си в утробата й. Млякото идва от мама, която вече е отвън, не част от бебето, но храната, която то получава му носи вътрешно усещане на задоволство, на вкус, на отпускане. Кожният контакт с топлото, меко тяло на майката по време на хранене дава на детето чувството/усещането, че е обичано, прието и защитено. Освен това бебето с устните и езика чрез смученето на майчината гръд има приятни усещания. Ето защо и смученето на палеца го успокоява, като се опитва да повтори приятният опит от смученето на майчината гръд. Този образ в преживяването на детето остава в неговото несъзнателно като чувство за ситост, сигурност и любов. Чрез храненето и гушкането детето задоволява основни свои потребности на психологично, емоционално и биологично ниво. “Обичат ме, не съм самичко!“, казва си бебето. Това усещане на заедност, на любов, топлина и приемане се запечатва в съзнанието му. Така актът на хранене в безсъзнателното на детето се свързва не само с биологично удовлетворена потребност, но и с емоционално удовлетворена потребност от приемане, любов и сигурност. В първите месеци от живота се изгражда моделът на връзката храна–емоции–усещания, който остава в нашето несъзнателно. Редица изследвания доказват как в процеса на хранене до мозъка достигат сигнали за удовлетвореност и щастие и затова отношението към храната придобива много по-наситено съдържание, ставайки мост за изразяване на нашето вътрешно състояние.

По време на хранене на бебето е важно как се чувства  майката или човека, който го прави вместо нея. Не подценявайте способностите на децата. Те усещат повече, отколкото може да си представите. Детето е свързано с мама, то усеща тя как се чувства – дали е спокойна или притеснена, тревожна, раздразнителна, уморена, тъжна. Ако майката в момента на хранене изпитва негативни чувства, те се предават на  детето. Отчуждената, „студена“ майка,  която механично храни детето, без да съзнава създава усещане в детето за отдалеченост, сякаш липсва. Под отчужденост тук включвам и гледането на телефона или телевизора, т.е. липсата на емоционално присъствие на майката по време на храненето. Разглеждайки храненето от позицията на връзката бебе-майка, за него/бебето/ този момент е процес на общуване, макар и без думи. То иска да усети обич и внимание към себе си. Искам да направя едно уточнение, което мисля за важно – нормално е понякога родителят да е недоволен, да се ядоса, да реши, че бебето е огладняло в най-неподходящия момент или да не му се дава цялото внимание на него или на който и да било друг. Важно е да бъдем достатъчно добрия родител, а не перфектният/идеалният родител, който жертва себе си. Естествено е Майката да има своите  разнообразни преживявания и променливи емоции им него. Проблемът се появява, когато в по-голямата част от времето не общуваш с него, не си емоционално присъстваща по време на хранене, преобличане и т.н.. Разбирам, че е трудно на една майка да дава такова отношение, когато тя самата не го е получавала като дете, и няма усещане колко е важно да се отнася с любов към детето си в момента на хранене. Разговаряла съм и с майки, които от един акт на строгост към детето си смятат, че са причинили огромна травма. Не, не е така. Вглеждането в детайлите, недопускането на поведение извън „доброто родителстване“ са трудно постижими и е ясно, че са почти невъзможни или стават толкова стерилни, фалшиви и неистински, че се питаме каква е ползата от тях, ако има фалш в отношенията с детето, защо после се очаква то да бъде истинско със себе си или с нас?

Понякога ме питат дали е „психологично правилно“ да се спазват съветите за стриктно хранене, под час на детето. Всеки един от нас има своя биологичен ритъм и лично аз не съм привърженик на строго определените правила – стриктен, точен час за хранене или сън. Това е така, защото самите ние,  невинаги сме еднакво гладни в точен час, всеки ден и имаме различни нужди. Една от грешките, които които се допускат, следвайки такива съвети е, че когато мама е нахранила детето, преобула го е и то, преди да са изминали тези два, три или четири часа, реши да извика, проплаквайки, мама се чуди защо. Да, възможно е детето да бъде гладно преди или след точния час и тук е тази прекрасна връзка, с която ни е дарила природа – Майчината интуиция, да се усети, да се почувства от какво има нужда детето ни. И ако интуицията шепне различно от дебелите книги, то тогава трябва да й се доверите. Ако в някакъв по-продължителен период от време наблюдавате, че детето не се храни достатъчно разбира се, трябва да се направи консултация с педиатър, за да се установи дали  всичко е наред и мама да изгради своите правила за добро. Твоето добро, за твоето дете.

Бебешкият плач може да разчувства всеки. И въпреки това, посъветвани, все още има майки, които оставят бебето във вселенската самота на съществуването му извън близостта и топлината на другия. Представете си как целият ви живот от деветте месеца в утробата в топлината и под прегръдката на тялото на майка ви, изведнъж се променя и оставате сам, в един огромен, широк свят, в който само с плач може да получите това, което сте имал непрекъснато преди – топлината. Бебето плаче, защото иска нещо. Не рядко първа реакция на майката е да подаде гърдата/шишето с мляко или биберона. Но дали това иска малкото същество?  Понякога бебето иска само да се сгуши в майка си и да чуе биенето на сърцето й, и това да го успокои. Децата в този начален етап от живота си не просто имат нужда от храна и пелени, но и от близостта на родителите си. Ако винаги подавате храната, преди да разберете дали целта на малкото, безсловесно същество, не е желанието да се усети в контакт с мама, това може да повлияе в по нататъшното му отношение с храната. Неправилният прочит на нуждата на детето на по-късен етап може да се прояви като невъзможност за различаване на потребностите и то да не успява да различи дали наистина е гладно или има нужда да бъда гушнато и това да доведе до удовлетворяване на нуждата от близост чрез хранене. Така, храната неусетно се превръща в емоционален инструмент, удовлетворявайки потребност, за която не е предназначена.  Майката е свързана с детето, тя го чувства, усеща, но понякога в желанието да дава надхвърля реалните нужди на бебето. И то получавайки повече, отколкото иска. Започва да се учи съвсем естествено и спонтанно да отхвърля. Опасно е храната да служи за утоляване на празнотата и да се използва за запълване на липсата на любов, внимание, нуждата от прегръдка. Защото така храната и храненето стават място и начин за разтоварване на натрупани емоции, гняв, яд или агресия.

Затова не се вторачвайте в милиграми и грамове. Стремежът към перфектност отдалечава от естествеността и усещанията,  дълбоко зад този стремеж се крие неувереност. Стремежът към перфектност не рядко идва от вътрешните ни страхове /осъзнати или неосъзнати/ дали ще се справим или не. Ако мислите, че щом спазвате правилата и нормите, това ще ви гарантира успеха, може да се подлъжете. В момента има много книги, различни твърдения, различни истини. Стриктното придържане към една или друга школа, когато реалността крещи нещо друго, са погрешен избор.  Ако една жена, най-просто казано, е уверена в себе си, не й трябва да се стреми да прави всичко „перфектно“, защото просто знае, че дава най-доброто от себе си. Затова мисля, че наистина не е толкова важен стремежа към образа на „идеална майка“, а този на „достатъчно добра майка“, като акцента е на достатъчно.

Още основателите на психотерапията, която се заражда точно тогава, когато се напукват схемите на традиционните семейства, започват да работят със случилото се в детството ни и това не е приумица. В ранната си възраст ние създаваме механизмите за справяне, вярвания и поведения, които ни водят цял живот. Понякога сблъсъка с реалността ни наранява и е необходимо да преоценим вярванията и убежденията си. Много често травмите в детството несъзнателно се проектират в поведенческите ни избори при отглеждане на детето. Крайните варианти са два – родителят да отхвърля начина, по който е бил отгледан, защото не му е харесвало или стриктно да го спазва. Всеки ден излиза някакво ново откритие и аз вярвам на майки, които казват, че са объркани и не знаят какво да изберат от многото педагогически и психологически теории. Например свидетел съм как майки и бащи, които са били изключително строго възпитавани, за да компенсират тежкото в техните очи детство, стават твърде либерални родители, давайки на децата си това, което на тях им е липсвало, понякога в пъти повече, което също е погрешно. По отношение на храната можем да наблюдаваме различни поведения от страна на родителите: например, възрастният, който се грижи за храната на своето дете е възможно да не предлага храните, които на него не му харесват,  защото, когато той е бил дете, е трябвало да бъде изяждано всичко, и не е имал право да  отхвърля храни, които не харесва. Така в един момент, може да не настоява за редовно хранене, да изключва полезни за детето храни, дори и да знае, че това е погрешно. Или пък когато се вижда, че детето преяжда или не се храни достатъчно, да не се контролира приема на храна, дори чрез настояване и с цената на тръшкане на детето. В такива случаи родителите, които имат правото да решават, бягат от тази своя роля, заради собствените си нездрави отношения с храната. Когато детето е малко, родителят избира какво да сложи на маса и в какво количество да е и затова отговорността за начина на хранене е на възрастния. Децата са отражение на начина на хранене на родителите си и вярно огледало за отношенията в семейството.

Не свързвайте храненето с чувствата, с наградите и наказанията

Убедена съм, че наказания и поощрения през храната не бива да се правят. Фрази  от типа на „Ако слушаш, ще ти купя шоколад“, „Ако не си изядеш супата, няма да те обичам“ и т.н. са много погрешни и формират нездрави отношения с храната. Не е редно да слагате смисъл на храната, различен от този, който тя носи – тя не е наказание, нито награда, човекът който се храни или не, не бива да е добър/лош, или от това да зависи любовта ви към него. Храната е храна, а не израз, начин на предаване на отношение и емоция към другия. Храненето е физиологичен акт, жизнена необходимост. Когато детето свърже емоцията с храната – приятна или неприятна – в късна възраст несъзнателно може да се посегне към храната с цел промяна на  емоционалното състояние. Емоцията свързана с храненето остава в несъзнателното и без никакво замисляне става механизъм за реакция. Едно дете на 2-3 години приема всичко буквално, то няма абстрактното мислене на възрастния човек, за това трябва да се внимава.

Не храната ще накара някой да те обича, да те послуша, не тя ще бъде награда за това, че си направил нещо добро, има други неща – думи, жестове, други награди и поощрения. Има толкова много възможности да се изрази отношение с възпитателна цел, нека не бъде в моментите на  хранене, за да не се създава условие за отношения с храната извън реалният й смисъл.

Прегръщайте децата си

Както стана вече дума храната е своеобразна „прегръдка“ в първите месеци от живота на детето. Бебето, което плаче – не винаги плаче, защото е гладно, понякога то има нужда само да бъде гушнато. Ако често нуждата му от прегръдка бива задоволявана с храна – след време то ще изпитва трудност да различава кога иска храна и кога прегръдка. Вече порасналото дете понякога може да има просто нужда от прегръдка и внимание, а не от поредното шоколадово яйце.  Много по-лесно е, когато детето е израснало в среда, където родителите не се смущават да изразяват чувствата  и емоциите си един към друг по естествен, непринуден начин; например да се прегърнат пред децата, да изразят любовта си, да си кажат мила дума, така и за детето ще е по-лесно да разбере какво е истинското му желание и спонтанно ще го изрази. В много семейства все още много родители смятат за нередно да се прегърнат и целунат пред децата си. Показвайки на децата си, че се обичате, че докосването е естественият начин на общуване им давате пример. Така, когато дойде пубертета, когато настъпват физическите и психически промени, то няма да насилва своята природност и да потиска своята естественост и чувствителност. Ако самите вие имате лош опит с това, че родителите ви не са ви давали прегръдките и физическия контакт, от който сте имали нужда е възможно да не знаете какво да направите и как да се държите със собствените си децата. Когато говорим за емоционален живот, за непринуденост и честни, открити отношения, това означава също че понякога децата стават свидетели  и на конфликтни ситуации. Добрият пример за разрешаване на проблеми и спорове е полезен, дава свобода в отношенията, избягва се лъжата породена от   страх.

Има родители, при които общуването с детето им е доста премислено и по този начин родителя се откъсва от топлата връзка с детето. Така губи инстинкта си да го усеща. Друг модел на връзка е, в който преобладава интелектуалното общуване, в който няма топъл израз на чувства. Грижа има, но няма емоционалност и така родителите реагират на детето спрямо своите усещания, а не спрямо неговите. Говоренето, без физическо общуване, е недостатъчно. Децата имат нужда да поиграят с нас, да се поборичкат, да полудуват, да бъдат гушнати. Не се подлъгвайте да  общувате с децата си като с възрастни, само говорейки, учейки и т.н. Децата имат нужда от спонтанност, от докосвания и прегръдки. Спонтанността се ражда в тялото. Родителят общувайки спонтанно с детето най-вярно се доближава до желанията му, усещайки през тялото си, а не мислейки. Това общуване ни прави естествени, истински, намалява дистанцията и по този начин постигаме близост, която никакъв разговор в тази възраст не може да постигне. Една от популярните психологически теории казва, че във всеки от нас живее „възрастен“, „родител“ и „дете“ и е само въпрос на ваше решение да пуснете детето в себе си и да поиграе с детето, на което сте родител. Така поне за кратко ще може да сте дете, което влиза в игра с други деца. Но какво е общото с храненето? Разчитането на езика. Ако мама и тате нямат време за детето и  вместо прегръдки му дават сладки, вместо любов и чувства му дават поредната играчка. Имаме нарушена комуникация. Така общуването става материално, а не емоционално.