Откъс от книгата на Мадлен Алгафари “От Какво ще кажат другите? до Какво избирам аз?”
Ако човек иска да е здрав, то тогава попитайте го готов ли е да се избави от причините за болестите. Само тогава може да му се помогне!”
Хипократ
Болката, болестта са били винаги знак за някакво изгубено равновесие у човека. Тъжно е обаче, че в двайсет и първи век все още то се търси предимно на физическо ниво, като че ли човешката същност се свежда до нашата материална, физична страна, без да се стига отвъд – до психичните причини. Разбира се, има много външни причинители на болести – вируси, бактерии, травми и т.н., но и тяхното действие, степента и остротата на предизвиканите от тях симптоми зависят от невидимата ни част – от душата. Радвам се, че повечето отговори на анкетата показват едно ново (а може би древно, но позабравено) осъзнато разбиране за взаимообуславянето на психичното и физичното!
Според генетиците наследствените болести представляват около една десета от всички болести на човека. Останалите са свързани с излагането на човека на вредните въздействия от вътрешната и околната среда. За външните болестотворни фактори ортодоксалната медицина има доста натрупани познания. И е важно да ги признаем и оценим. Моята цел в тази глава е да се опитам да хвърля светлина върху невидимата част от разболяващите ни фактори, но не като търся корелацията между физичния симптом и психичната причина, както правят почти всички книги за психосоматика, а като отида още по-надълбоко в търсенето на механизмите и логиките, свързващи нашите различни нива – физично, емоционално, мисловно.
Жалко е, че уж сме хомо сапиенс сапиенс (два пъти знаещ!), пък сме толкова неосъзнаващи днес вечната връзка на душата и тялото. Древните ни предци са я приемали за нещо естествено. За съжаление по-късно в човешката история медицината и психологията са били разделени като науки. Това прави всяка една от тях по-малко ефикасна в терапевтичната намеса, защото всяка третира само едната страна на единството душа-тяло. Щастлива съм, че моята професия е психотелесен терапевт. Смятам, че само психосоматичната парадимга, (психе – душа, сома – тяло – от гр.) е тази, която истински и цялостно лекува системата Човек, защото не можем да отделим двете части на цялото. Затова в тази глава ще отделя подробно внимание и ще се опитам достъпно да обясня психогенната логика в пораждането на много психични или телесни симптоми. Тази динамика е невидима все още и за много лекари. Намирам го за жалко. Това намалява степента, в която лечителят може да постигне основната цел и смисъл на професията си.
Три са основните стълба на здравето ни – нематериалните: разум – рационален аспект, емоции – ирационален аспект и тялото – материалната ни страна. Два от тях са нематериални и много често промените в материалния – тялото са следствие на невидими промени в първите два.
Това, което интуитивно всички непрекъснато правим, но не знаем, че е в основата на психичното и физично здраве е т.нар. процес на емоционална регулация. Когато не можем да я осъществим, следва хроничен стрес – следва болест.
Сещам се за една мисъл на Дийпак Чопра, която ще цитирам по памет: всички процеси, протичащи в тялото, са като верига от пожарникари, които си подават кофата, само не знаем първият откъде взима кофата. Знаем, че тялото е една система, изградена от множество подсистеми, всяка от които – изградена от други подсистеми и т. н. Знаем, че всички те функционират взаимосвързано, но до скоро не знаехме как първата материална реакция се поражда от нематериалните мисъл, идея, чувство или поне не беше научно онагледено. Квантовите физици вече се опитват да обяснат как се забавят вибрациите и се скъсяват разстоянията между частиците и енергията преминава от едното си „агрегатно” състояние – нематериалното – в другото – материалното. Днес никой не спори с факта, че физичното и метафизичното взаимно се обуславят. Шестотин хиляди милиарда клетки едновременно и изключително интелигентно работят в тялото ни, за да сме живи. Всяка една дейност в тялото е свързана с всички останали. Неоспорими доказателства имаме вече и че медитацията променя физичното по силата на тази логика. Всички измерими показатели в тялото се повлияват със силата на съзнанието. Отдавна вече не звучи паранормално и твърдението, че сме свързани на фино ниво с всичко заобикалящо ни. При всяко вдишване поемаме десет на двайсет и втора степен атоми. Толкова и издишваме, но сред издишаните има атоми от собствените ни органи. Вдишва ги този до нас като поема дъх. И така се обменяме с всичко и с всички, с цялата Вселена.
Учените днес доказаха вече и че стресовият хормон цитозин преминава през клетъчната мембрана и променя структурата на ДНК. Така се обяснява феноменът соматизация – т.е. превръщането на психичното в телесно. Откритите огледални неврони са на път да обяснят не само емпатията, но и телепатията. Стволовите клетки, явно носят холографска памет за цялото и могат да се превръщат във всякакви други клетки. Откритията на много световни учени, сред които придобилият известност Масару Емото, както и българката Румяна Ценкова, която работи в университета в Кобе, Япония, доказват математически и фичически свойствата на водата да пренася информация. В последните години много се говори и за така наречената теория за невропластичността на мозъка и удължаването на живота. Вече се знае, че нервните клетки не умират. Напротив! Много дълги години слушахме при различни поводи: недей, че ще ти измрат нервните клетки, а те не се възстановяват! Днес това вече е мит! Да, всички клетки в организма ни умират, но и непрекъснато се раждат нови. Това е гениалната интелигентна програма на живота. Нервни връзки се образуват доживотно. Учените през последните години доказаха, че всяка форма на ново учене, без да има значение на каква възраст се случва, е повод за образуване на все нови и нови нервни връзки в мозъка ни. Ученето може да е интелектуално, може и да е свързано с усвояване на нови телесни умения. И в двата случая се образуват нови връзки между двете полукълба на мозъка. Това намалява риска от склероза, Алцхаймер, старческа деменция – т.нар. сенилни възрастови промени и удължава живота.
Факт е, че голяма част от хората, които не спират да четат, да усвояват нови знания и умения, запазват до края на живота си бистрия си разсъдък.
Работата на мозъка ни дори се подобрява с възрастта в тези случаи. Последните научни открития демонстрират, че умствената активност го модифицира и води към това, което наричаме мъдрост. На научен език това е т.нар. невропластичност на мозъка. Наистина много дълги години се е смятало, че количеството неврони е фиксирано и те не се подновяват. Но последните открития показват, че колкото повече използваме мозъка си, толкова повече регенеративната му способност се увеличава. Всяка активност го моделира и според това каква е нейната специфика, се променя формата на определени участъци в мозъка. При едно изследване през 2000 г. в Лондон се доказва, че таксиметровите шофьори имат по-развит дял в мозъка от останалите хора. Това е хипокампусът и по-специално делът, който отговаря за пространствената памет. Необходимостта да запомнят все повече маршрути развива при тях този участък. Умението им за пространствена ориентация дори се увеличава с възрастта. През 2002 година немски учени установяват същата зависимост, касаеща онзи дял от мозъка, който е свързан с музикалните способности. Връзките между двете полукълба също са много повече при свирещите на някакъв инструмент и занимаващите се с музика изобщо. През 2004 година институтът по неврология в Лондон доказва също, че подобни промени в мозъка има и при хората, които говорят няколко езика. Следователно умствената работа и ученето стимулира образуването на все нови и нови неврони. Най-много неврони се образуват в съответно използваните зони на мозъка. Следователно физическата активност пази тялото ни, сърдечносъдовата система, а умствената – здравето на нашия мозък и намалява вероятността от настъпване на старческо оглупяване – деменцията.
По принцип, с възрастта дясното полукълбо дегенерира повече от лявото, тъй като повече използваме лявото полукълбо, за да прилагаме вече усвоени стари и механизирани умения, навици, реакции. За да научим нещо ново обаче, първо се нуждаем от дясното полукълбо. Когато се затвърдят тези знания, те минават под контрола на лявото. Това всъщност е натрупването на житейски опит от неврофизиологична гледна точка. Усвоеният набор от стандартизирани реакции и патенти ни движи и започваме да живеем на автопилот. Когнитивните клишета и схеми се превръщат в т.нар. когнитивна рутина. Това не е лошо, но позволява да разрешаваме само познати проблемни ситуации. В тези ситуации мозъкът на зрелия човек може по-добре от мозъка на по-младия да разпознава сложните ситуации и да реагира. Но ако упражняваме непрекъснато дясното полукълбо, няма да допуснем дегенерирането му, ще усвояваме нови умения и знания и ще растем доживотно. Това е нещо като умствен фитнес, който би удължил живота не само на мозъка ни, а живота изобщо, защото любопитството ни кара да сме отворени към света и новото, да поставяме цели и мечти, независимо от възрастта, това увеличава положителните емоции, а в този случай и имунната система е по-силна, и телесните болести намаляват, а продължителността на живота логично се увеличава.
Колко много хора се занемаряват след определена възраст? Колко много българи се отнасят към себе си все едно са се прежалили и предали, възприемайки се като стари. На годините, на които западноевропейските им връстници тръгват да пътуват и заслужено да се забавляват, след като цял живот са работили, българите вече са се отписали и „погребали”. Колкото повече това е вътрешната ни нагласа, толкова по-кратко живеем! Третата възраст не е очакване на смъртта, а е времето на мъдрото живеене, времето за себе си и за споделяне на натрупаните знания с по-младите. За онзи, който не избере да мисли обратното, и животът се удължава.
Изобщо – все повече открития на консервативната по природата си наука вече превръщат много от доскоро наречените „чудеса” в научни факти. Но дори и да не се запознаем с най-новите научни открития на квантовата физика и медицината, дори и без да можем все още да отговорим на въпроса „как?”, бихме могли да предположим, благодарение на натрупания хилядолетен човешки опит, връзката между тялото и душата. Народната медицина е достигнала до нея много преди съвременната медицинска наука да успее да обясни динамиката на появата на болестите. Народната мъдрост, която неведнъж съм цитирала – „Мисли бяло и ще те стига бяло, мисли черно и ще те стига черно” – е доказателство за това. Всички телесни симптоми могат да бъдат разглеждани като физически израз на психически конфликти, които чрез своята символика „говорят” и „демаскират” съответния проблем на пациента, достатъчно е да се научим да „четем” телесния език, който всъщност материализира и буквализира символите. За щастие разделените през столетията науки за душата и тялото напоследък все по-често се обединяват в единствената единна наука психосоматика. Пълното излекуване на който и да било симптом е невъзможно, ако не се акакуват и двете страни на монетата. Но тъй като психичните симптоми не са така видими, както телесните, често са оставали незабелязани или пренебрегнати, били са като един невидим враг, срещу който е трудно да разбереш с какво оръжие да тръгнеш. Така научната медицина дълго е гледала на симптомите – като на врагове. Народната медицина обаче и съвременната психотелесна терапия припознават в симптома свой съюзник. Дори и да звучи странно за някои, симптомите наистина са наши съюзници в пътя към здравето. Думата здраве съществува само в единствено число. Не можем да кажем „здравета”. Защото здравето е на лице само когато е здраво единното цяло душа-тяло. Симптомите обаче могат да са много. Когато са много, образуват синдром, а когато синдромите са много, вече говорим за болест. Болестта „осветява” пътя към здравето, ако знаем как да я изтълкуваме. Ще използвам едно, макар и твърде опростителско сравнение на Торвалд Детлефсен и Д-р Рюдигер Далке от книгата им „Болестта като път”, (изд. Кибеа, 2000): тялото ни е като автомобил, когато всичко функционира безгрешно, на таблото не светят предупредителни лампички. Ако обаче се появи някакъв дисбаланс, някакъв симптом, на таблото светват лампи, които са наши съюзници, т.е. предупреждават ни, че нещо не е наред, но все още не е късно да се поправи. Например, сигнал за свършващ бензин, масло, прегрял двигател, проблем със спирачките и т.н. Ако се „вслушаме” в лампичката и разберем какво ни казва и налеем бензин или масло, колата ще продължи да върви без проблем. Ако не забележим лампичката, скоро колата ще спре. Когато симптомът – „предупредителна лампичка” – се лекува само с лекарства, е все едно да отвинтим истинската лампичка от таблото на колата и да се заблуждаваме, че щом не свети, няма проблем. Но скоро бензинът ще свърши. Разумното решение е да налеем бензин. Лекарствата „отвинтват сигналните лампички”, но не „наливат гориво”. Това не означава, че не трябва да се пият лекарства! Трябва да признаем и уважаваме всички постижения на соматичната медицина, но не можем да оставим другата страна на монетата, ако искаме да постигнем пълното здраве.
Тази тема е много дълга, но ще се опитам тук съвсем накратко да изредя някои телесни симптоми и техните психични причини, без да се впускам нашироко в тълкуването на символиката им. Общо свързващата ги логика е следната: телесният симптом е израз на някаква липса (компенсирана съответно от друг излишък) на проявен по болен начин в тялото принцип, който не се е проявил по здрав начин в поведението например. Затова лекарите не трябва да ни питат: „Какво ти има?”. Точният въпрос в случая е: „Какво ти няма?”, т.е. какво липсва, та се е появил телесният симптом, за да се опита по заобиколен начин да замести липсващото.
Ето няколко примера за превод на телесния език. Възпаленията са пренесен в тялото конфликт. Склонен към възпаления е този, който се опитва да избягва конфликтите на поведенческо ниво, тогава войната се пренася в тялото. По подобен начин в тялото е пренесена и агресията при алергичния човек. Алергията е свръхзащитен отговор на имунната система на някакъв обикновено безобиден алерген, който също често трябва да бъде тълкуван символично, а не буквално и материално (най-простото доказателство е, че понякога под упойка алергията към него изчезва), което означава, че пациентът е „алергичен” към символа, а не към химическата субстанця. Страдащите се от задух често се чувстват „задушени” от нещо в живота си, но отхвърлят агресивната реакция, страхуват се от пълното доверяване, приемане или отдаване на свободата (психологически страхът се асоциира с теснота, а свободата с разширяване). Проблемите в храносмилането пък могат да се интерпретират като проблеми в „смилането” и приемането или справянето с някои житейски обстоятелства и преживявания. (Коремната кухина е седалището на нашите емоции. Неслучайно перисталтиката на червата се променя при различните емоционални състояния). Чернодробните заболявания могат да се дължат на неумението да се „погълнат” някои житейски отрови. Тогава черният дроб „казва” на своя соматичен език, че му е трудно да преработи токсините. Имащите проблеми със зрението и слуха пък трябва да си зададат въпроса какво всъщност не искат да виждат и чуват в живота си. Страдащият от често главоболие обикновено си „блъска главата” над нещо, опитва се да пробива стени с глава, задържа гняв или пък изтласква сексуалността си в главата. Кожните заболявания могат да се тълкуват като „броня” срещу контакт, прикриваща често дълбоко желание за близост или израз на задържана агресия, избила по кожата, след като не й е било разрешено да се прояви в поведението. Бъбречните проблеми са често признак за скрит конфликт в партньорските отношения и непречистени емоции, а трупаните утайки в душата могат да се материализират като камъни в бъбреците или жлъчката, които, за да изхвърлим, ни карат да скачаме буквално, вместо да направим нужните скокове в живота си. Сърдечно болните често са хора с трудност в изразяването на чувствата, неслушащи сърцето си, което се опитва да привлече вниманието им чрез симптомите си. Ставните проблеми също се свързват с нестабилност на опорите в живота или задържана агресия. Страдащите от безсъние са в повечето случаи хора, които не могат да изпускат контрола и да се отпускат и доверяват. Ракът е крайната форма на автоагресия, до която се достига, когато последната не може да бъде насочена към външния свят. За същата нездрава тенденция говорят и множеството автоимунни заболявания напоследък.
Още много симптоми могат да бъдат изредени. Ако си припомним как да чуваме и разговаряме със собственото си тяло, можем да разберем и предупрежденията му, преди да се е стигнало до симптоми. То не може да лъже. Клетките ни имат памет, която често не е достъпна за съзнанието ни. Там се пази информация за стари болки, радости и особено за шоковите травми в живота ни. Ако не пренебрегваме сигналите на тялото си, с много по-голяма вероятност ще сме здрави. Психотелесните терапевти са добри преводачи в случай, че този език е „забравен”. Много проблеми не могат да бъдат решени, ако не се вземе предвид и тялото ни – вярното превозно средство на душата ни, отговорният ни първи съюзник в Пътя към щастието и здравето!
На подсъзнателно ниво го знаем това. Затова сами извършваме действия, които нямат рационални подбуди, но имат за цел да се справят с дискомфорта. Както твърди американският невробиолог и психоаналитик Алън Шор: във всеки един момент от деня ние регулираме емоционалното си състояние. При всеки вътрешен импулс да направим нещо, понеже се е появила незадоволена потребност, в нас се регистрират микродвижения, които в случай, че не се довърши истинското действие за задоволяване на потребността, ние превръщаме в паразитни движения – механично разреждане (например, ритане и кършене на пръсти, хапане на моливи, гризане на нокти, скърцане със зъби и т.н.) или направо в болестни симптоми. Дори да нямаме окончателно диагностицирана болест, всички имаме симптоми днес. При всяка емоция, здравето изисква да има експресия (етимологията на думата е-моцио го потвърждава: тя означава движение на енергията, изхвърляне навън). Това позволява трансформирането на микродвижението и превръщане в реакция, с която изразяваме себе си и комуникираме с останалите. Изразяването е здраве. Задържането е болест. Вербална или телесна, или комбинирана, експресията винаги е нужна! Когато не можем да изразим по една или друга причина преживяването, се натрупва напрежение. Това е стрес. Когато стане хроничен, се нарича дистрес и ни разболява. За да се справим с това излишно напрежение, ние използваме несъзнателно два големи пътя за емоционална регулация – отдолу-нагоре и отгоре-надолу. Пример: размърдвам се, докосвам се, променям дишането си, ходя напред-назад – все едно леко витализирам тялото. (Тук са нужни някои обяснения по отношение на автономната (вегетативна) нервна система (АНС), която е система, регулираща физиологичните функции на организма, които не подлежат на съзнателен контрол (като кръвообращението, сърдечния ритъм, храносмилателните процеси, изпотяването и т.н.). АНС е разделена на „активиращ”, симпатиков дял, който консумира енергия и на „релаксиращ”, парасимпатиков дял, който възстановява енергията. Симпатиковата и парасимпатиковата система помагат на организма съответно да поддържа дейността си, посредством изразходването на енергия и след това възстановяването на тази енергия, чрез парасимпатиково отпускане (или рецептивна компонента).
Ако сме били например тъжни, т.е. в парасимпатикова емоция, се нуждаем да увеличим нивото на араузъла (физиологичната възбуда). Така повдигаме енергията си. Затова вдишваме несъзнателно дълбоко или скачаме, удряме, за да излезем от парасимпатикуса. Това е регулацията „отдолу-нагоре”, т.е. от тялото към промяна на емоционалното състояние и мисленето. А саморегулацията „отгоре-надолу” е от когнитивното ниво към сензомоторното и емоционалното. Правим го като първо променяме мислите си. Например, казваме си: „Сега не може, но след малко ще изляза”. Следва успокояване, защото умът чува „след малко”. Така сваляме араузъла, т.е. намаляваме нивата на физиологична възбуда. Ние непрекъснато сме в кръгова авторегулация – от когнитивното към сензомоторното и емоционалното и от телесното – към когнитивното и емоционалното. Ако се размърдам (телесно ниво), няма да има нужда да фантазирам (когнитивно ниво). И обратното – ако „избягам” във фантазията си, не е нужно да мърдам. Който по-трудно регулира свободно тялото си, създава огромни фантазии (понякога стигащи до обсесии). Оставането на физическо ниво изисква осъзнаването на факта, че сме зависими от другите (дори и тази зависимост да се казва влюбване!). Този, който има проблем да приеме това, става зависим от въображаемия си свят, понякога до степента на натрапливите мисли. Специалистите, които работят с тялото като инструмент (спорт, масаж, кинезитерапия и т.н.) се занимават с регулацията „долу-горе”. Когнитивните терапевти пък казват, че като се променят мислите няма да страдаме повече. Това също е вярно и е регулацията „горе-долу”. Психоаналитиците, които работят с вербални асоциации постигат същия ефект, минавайки през думите, т.е. през мислите. Поговорката „Мисли бяло и ще те стига бяло, мисли черно и ще те стига черно” се обяснява именно по този начин. Неслучайно депресивният пациент идва с депресивна история, тревожният – със страшна. Определен начин на мислене е последван от сродни събития. Затова, когато клиентът успее да смени вътрешната си история, а именно да я види под нов ъгъл (не да промени събитията, а да промени отношението към тях и интерпретацията им), се променя и начинът, по който се чувства. Ние много често използваме болен ключ-речник за интерпретация на нашите истории. Например, преживяваме изоставяне, а после разбираме, че е било отстъпление и че другият е отстъпил, защото се е чувствал по-слаб, а не че ни изоставя. Саморегулацията има и своите културални аспекти: например, в Япония негледането в очите е признак на уважение, гледането е инвазия. Т.е. логиката на интерпретацията е съвсем различна от нашата. При нас не е възпитано да се задават интимни въпроси на не толкова близки хора, това се възприема като наглост – да се вреш в живота на другите. Същото нещо в някои райони на Италия или Латинска Америка се интерпретира като незачитане, пренебрежение, липса на истински интерес към човека. Вярванията ни, дошли от семейството, от народопсихологията са тип културална когнитивна регулация – „не се прави така”, „не е редно онака”. Например, поговорката „Залудо работи, залудо не стой!” е прекрасен пример за саморегулация. Постоянното движение е антидепресивно и не дава пространство и време за вглеждането в проблема (разбира се, по този начин и намалява шансовете за разрешаването му, а само осигурява странични врати за бягство или само вентил на напрежението, а не премахване на източника му). А неврофизиологичното обяснение на това явление е следното: лимбичната система – онази част от подкорието на мозъка, която отговаря за емоциите, има една своя подчаст, наречена амигдала. Тя е т. нар. алармена система в мозъка и отговаря за негативните защитни емоции: тревога, страх, гняв, с които трябва да реагираме при стресов стимул. Когато се заемем с неемоционални дейности или физическо натоварване, амигдалата се потиска, а съответно намаляват и негативните емоции. Така несъзнателно се саморегулираме. Така през мислите или през тялото променяме преживяванията. Мислите, от своя страна, също могат да се променят през тялото. Например, едно изгърбено тяло ще доведе депресивни мисли. Нацупената физиономия – също. Самодокосването намалява нивата на физиологична възбуда, понижава сърдечния ритъм и намалява стреса. Всички терапевтични школи работят на мисловно ниво, т.е. на корово. Само психотелесните работят и с мислите, и с тялото, въздействат и на нивото на лимбичната система чрез тялото и променят емоциите и мислите като последствие.
Често не виждаме причинно детерминиращата връзката между нас и света. Мислим, че сме тъжни защото животът ни е низ от неудачи, а не си даваме сметка, че понеже мислите ни са такива, животът ни като следствие става също низ от неудачи. Нашият живот е обратната връзка на нашите стимули, отправени към света. Ако сме депресивни и бездейни, ние не стимулираме позитивно света. А той реагира така, както ние го стимулираме с мисли и действия. Затова можем да стигнем до мислите на такъв човек, (тъй като той не знае как да ги промени) като тръгнем от тялото му – ако съживим тялото с докосване, усещане, движение, то телесното ниво може да промени когнитивното и емоционалното ниво. Ако човек промени начина, по който чувства тялото си, може да си промени и мислите, и емоциите! (Да не забравяме, че чувствата, емоциите и сексуалността не са в главата, а в тялото!). Най-често ние възприемаме като естествени т. нар. централен път на обяснение на нашето емоционално състояние, а именно – тъжна мисъл, от нея следва емоцията тъга, а от нея пък следва телесната проява на тъгата – сълзите. Това е т.нар. таламо-кортикална теория на Канон и Бард. Но невинаги си даваме сметка, че съществува и обратната зависимост. Можем да станем тъжни и черногледи, защото плачем. Последното твърди законът на Джеймс-Ланге за емоциите – т. нар. периферна теория. Те казват: страх ни е, защото бягаме, смешно ни е, защото се смеем, тъжно ни е, защото плачем. Лесно е да си го докажем. Намръщената физиономия след известно време ще ни донесе и мрачни преживявания и мисли. Защото материалното и нематериалното в нас взаимно се обуславят и няма значение кое от двете е първото, то винаги води асоциативно свързано след себе си второто. Затова ако се намръщим, мозъкът ще прочете кои мускулни групи работят, ще открие, че те са тези, които отговарят на емоцията тъга и тя непосрествено ще последва и на биохимично ниво, и на преживелищно ниво. Т.е. на емоционалния статус можем да влияем през „входа” на мислите, както и през „входа” на тялото. А там, където когнитивната компонента и соматичната компонента не са свързани, се образува патогенен терен.
Ето още един пример как промяната на едно ниво води до промяна на другите две. Петте сетива приемат информация на телесно ниво – дължини на вълни и честота на вибрации. Особено слуховото – гласът изразява емоциите ни. Всички други сетива можем по-успешно да ги блокираме, но дори и със запушени уши продължаваме да чуваме някакви звуци. Звукът е чиста емоция. Затова при гледане на филм на ужасите повечето зрители запушват ушите си, но продължават да следят зрителната картина. Зрителните възприятия първо въздействат на мозъка и рационалното. Звукът, който е вибрация в чист вид, стимулира много по-директно и непосредствено емоциите. Така промените настъпват в последствие на телесно и на мисловно ниво.
Вече казах, че соматичната медицина дълги години за съжалеение се е занимавала само с тялото и не е търсила първопричините в невидимия свят на нашите мисли и емоции. По същия начин дълги години психотерапията пък остава само на ниво психика и пренебрегва тялото. Много често психотелесните проблеми се дължат на разкъсването между думите и преживяването, т.е. когнитивното и емоционалното ниво. Затова голямата революция на психоанализата се състои в търсенето на думите, които да назоват преживяното, а с това да направят и възможно изваждането му на съзнателно ниво. Затова е вярно, че думите лекуват тялото. Но те същевременно са и недостатъчни. До емоцията не може да се достигне понякога не само поради липса на дума и име за нея, а и поради прекъснатата връзка със собственото тяло, което подава на свой език сигналите за тази емоция. Някой, който не може да каже „обичам те”, има не толкова лингвистичен проблем, колкото проблем с това да усети любовта в тялото си и да я изрази с жестове и действия. Ако само думите бяха достатъчното лекарство, щяхме да оздравяваме само от многото прочетени психотерапевтични книги. Но не можем, защото телесната компонента на емоцията не може да бъде сведена до понятия и често ирационалната бариера не може да бъде разбита с рационални аргументи. Затова влизането на тялото в психотерапевтичния подход е задължително. Да работим само през думите е като да се опитваме да разрешим брачен конфликт като работим само с единия партньор. Говоренето е обмен на информация. За да комуникираме обаче, ни е нужно тяло! Тялото буквализира символите и абстракциите на мисълта като никога не ги изкривява, защото чрез него говори неможещото да лъже подсъзнание. Следователно истинската терапия е работа на всички нива – мисли, преживявания, действия (когнитивно – мисли, преживелищно – емоции, поведенческо – тяло).
От неврофизиологична гледна точка емоцията е връзка между трите нива на мозъка – сензомоторното – най-дълбинното и най-древното, лимбичната система – средното подкорово ниво и когнитивното – кората на главния мозък. Как си взаимодействат те? Например, чуваме изстрел – базисните нива на мозъка насочват вниманието ни към стимула, лимбичната система реагира като амигдалата детектира заплаха или не, това е несъзнателното подкорово ниво, тя подава сигнал за стресова реакция и импулс за движение (ако е регистрирана опасност), но последно е и когнитивното ниво – мислите преценяват дали и как то да се случи. В нас непрекъснато протичат тези процеси. И ние непрекъснато се саморегулираме и предаваме по веригата реакциите. Напремер, аз наранявам някого, той става жертва и почва да търси друга жертва, за да се превърне в насилник и да разреди своето напрежение. И така в садо-мазо верига функционират големи групи от хора. Т.е. във всеки един момент саморегулацията ни предпазва от лично късо съединение, за да не гръмнем, но предава по веригата напрежението.
Единствено психотелесната терапия работи с двете посоки на регулацията и на трите нива: сензомоторно, емоционално, когнитивно. Когато някое от тях е блокирано, имаме налице патология. Терапията има за цел да ги реструктурира. „Потиснат съм, не съм добре.” е отговор на емоционалното ниво, така отговаря лимбичната система. „Имам топка в корема, всичко ми е свито.” е отговорът на сензомоторното ниво. А „Мисля, че се провалих.” е отговорът на когнитивното ниво. Здравето изисква да имаме осъзнатост за отговорите на нашите три аспекта. Когато до нас достигат осъзнати трите нива на отговор, имаме възможност да изберем най-правилната реакция. Несъзнателно ние непрекъснато избираме между атака и бягство. Това от енергийна гледна точка е мъжкият тип защитна реакция. Амигдалата „чете” заплаха и реагира активно в материалното, в триизмерното, повишава секрецията на адреналин и норадреналин и води до атака или бягство. Третият път е стоенето в ситуацията или женския път (става дума за мъжко и женско енергийно начало, а не за мъжки и женски пол). Той може да има също две разновидности – сМИРение, толерантност, това е пътят към духовността, при който нехаресването не е пречка за приемането, това е трансформирането на отношението в по-мъдро. Така, благодарение на когнитивната саморегулация с помощта на мъдро, философско мислене амигдалата не е стимулирана, оттам следва и по-ниска стимулацията и на инсулата, която отговаря за усещането за тялото и границите. Затова по-смирените хора и женската енергия по-лесно губят чувство за физичност и по-лесно стават духовни. (Но анорексията и булимията са нездравите крайни проявления на това, защото го превръщат в абсолют, а изгубването на баланса винаги е патология.) Третият път има и втора разновидност – ПРИ-МИРението, чувство за принуда, за липса на избор, парализа или пълен блокаж на реакциите. Хенри Лаборит го дефинира като инхибиция на действието пред стресовия стимул. Индивидът се намира пред външно препятствие, на което не може да реагира нито с атака, нито с бягство. Тези задържани реакции се разтоварват вътре в него. На органично ниво това означава, че пред стресовата ситуация (родител, който упреква, учител, който изпитва и т. н.) в тялото се изливат огромно количество от стресовите хормони норадреналин, кортикостероиди, които, ако задържането на действието се налага да бъде продължително във времето, предизвикват психосоматичната болест. Това е травматично преживяване, защото не може да се постигне вътрешен покой и защото е блокирана реакцията атака или бягство. Следва дори колапс на имунната система, а оттам – и много други телесни рискове. Временното блокиране на реакциите може да бъде здраво, наблюдава се и в животинския свят. Но, когато се хронифицира това състояние при човека, неминуемо води до патологии. Тогава в психотерапевтичния процес се работи с възстановяване на активните защити – атака или бягство или пасивната на смирението, приемането с вътрешен мир и спокойствие.
Например, затворете очи и си представете една хронично трудна за вас ситуация, в която не сте могли да реагирате, но този път въображаемо сменете реакцията си с активна и наблюдавайте какво се случва в тялото ви и в преживяванията.
Когато се стремим пък да постигнем смирение, тогава работим с ресурсите на клиента да постигне по-високи нива на духовна интелигентност. Това сменя гледната точка към проблема, с което той може да спре да бъде проблем. Това е женската посока (като енергия!) в терапията. Само балансът между двете дава здраве!
Здравето изисква и т.н. системна кохерентност на трите нива: когнитивно, емоционално, телесно. Да вземем един пример: бащата вика на детето, а то не го гледа в очите. Физиологичната логика казва: нападнат си, следователно трябва да се защитиш с атака или бягство. Но мисленето казва: това е баща ти, следователно не можеш да нападнеш, нито да избягаш, защото си малък физически и емоционално зависим. Детето е в своеобразно психологическо менгеме и не може да реагира. Тогава то спира да гледа в очите, защото, когато един елемент в системата бъде променен, се променя цялото. Така то спира да изпитва и емоциите си. Защото погледът отговаря на мислите (свързваме го с мозъка, който произлиза от екзодермата – най-външния слой тъкан при формирането на плода в утробата). Емоциите са свързани с ендодермата (най-вътрешният слой, от който се формират вътрешните органи, неслучайно анатомичната база на емоциите е стомашно-чревната система). Емоцията е връзката между тялото и душата, между индивида и света. Ако не бъде изразена, тя се трансформира в телесен симптом. А действието, движението е свързано с мускулния тонус (отнася се към мезодермата – средният слой, от който се формират мускулите и скелетът). Следователно, разкъсването между погледа (мислене), гласа (емоции) или мускулния тонус (тяло), го преживяваме като защитна реакция при невъзможност да се напусне ситуацията. (Вж. „Човекът в чекмеджета” – Валдо Бернаскони, ЛаковПрес, 2000). Тази връзка в неврофизиологията е очевидна. Затова като променим физиологичния статус, всъщност можем да променим и мислите, както и обратното. Тялото може да променя ума и обратното, защото всеки организъм е система. А всяка система се стреми естествено към своето равновесие. Равновесието в енергийната карта на организма се нарича хомеостазис. А в организационната – кохерентност. Те са крайната цел на всяка терапия. Затова лечението винаги трябва да бъде и на трите нива, ако искаме да е възможно най-бързо и ефикасно. Когато поглед, глас и мускули са единни, тогава се получава т. нар. системен скок. Ембриологично коректната терапевтична работа е да се тръгне от екзо-, през ендо- и да се стигне до мезодермата, т.е. от мисли през емоции до движението-промяна. Например: при силен стрес се активира силно симпатиковата нервна система, но това автоматично води и до увеличаване на парасимпатикуса. Следва блокаж – нещо като да се натисне едновременно газ и спирачка в организма. Той не може нито да атакува, нито да спре. Но ако в терапевтичния контекст увеличим симпатиковите реакции – стимулиране на израза на гнева, неврофизиологичната логика ще доведе след малко естествения плач и тъга – т.е. парасимпатиковите реакции. По този начин се преработва травмата. Блокажът, ако не го преодолеем, ни оставя на изходна позиция. Плачът, следващ изразения вече гняв, ни деблокира и означава, че преработваме психичното съдържание.
Има нации, при които възпитанието толерира повече симпатиковите реакции и други, при които възпитанието толерира повече парасимпатиковите реакции. Когато са блокирани и двете (както често се наблюдава у нас) имаме патологичен терен. Затова в терапията се разширяват вълните и прозорецът на реакциите в двете посоки, а това намалява напрежението и променя системата. В противен случай запушената част от системата, винаги се проявява под формата на симптом, а у индивида се наблюдава несъзнаваното защитно разкъсване между чувствата, мислите и тялото, което моментно намалява страданието, но когато се хронифицира, го увеличава. Разкъсаният човек на пръв поглед страда по-малко. Той е и по-простичък. Тогава животът е привидно по-лесен, но е и по-плосък и беден на енергия. Така е, защото за да се разкъсаме хабим енергия. А, когато свържем различните наши аспекти в една интегрална цялостност, печелим енергия.
Когато успеем да станем комплексни, да постигнем т.нар. интегритет, ще стигнем и здравето. Изключвайки едно от нивата в нас, когато реагираме на някаква ситуация (когнитивното, емоционалното или телесното), ние си гарантираме болест. Но сами преподаваме на децата си тази защитна реакция в детството чрез примера, който им даваме или чрез собствената си неосъзнатост. Тогава цял живот избираме „или” то. Или изключване на първото ниво, или изключване на второто, или изключване на третото. А само в „и”-то е здравето. Тогава няма да има потиснати части, които да се трансформират в болест. Защото нищо не се губи, а само видоизменя. Това е новата парадигма в лечението на болестите. Нарича се още холистичен подход. Лечение на цялото! Старата философия на човечеството се е базирала на „или”. Днес се стремим към интегриране на всичкото, към „и”. При стрес мисленето е чернобяло, т.е. на принципа на „или” – като при децата (както и при бордърлайн разстройствата). Затова децата решават, че противоположностите се изключват, че щом се страхуват, не ги обичат. Така те решават, че са лоши, защото не знаят, че можем да сме едновременно и добри, и лоши. Порасналите деца знаят, че са едновременно и двете! Осъзнатият човек знае, че противоположностите във вътрешния свят живеят спокойно съвместно и не си противоречат. Тогава не се разкъсваме, а знаем, че сме цели, че сме всякакви. Целият процес на възпитание обаче не е нищо друго, освен процес на ограничаване на цялостта. Защото възпитателните норми обезприродяват и санкционират естествените модели на поведение. Подчинението или приемането е наречено унижение, слабост. Привличането или съблазняването – лицемерие и манипулация. Агресията или себеотстояването се отъждествяват с егоизъм или лошотия. Забраняването на тези модели поражда болести, защото, когато не можем по естествен начин – чрез тези първични по природа инструменти да достиганем до другите и удоволствието – психиката ни ги замества със симптоми – заобиколните, болни начини за постигане на метаудоволствия. Разболяват ни и травмите в различните фази от живота ни. На всеки един етап от нашето детство усвояваме различни нови умения. Специфични травматични преживявания като отхвърляне, изоставяне, унижение, предателство, несправедливост в различните етапи от израстването ни формират различни типове характери. (Лиз Бурбо – „Петте травми, които пречат да бъдещ, какъвто си”, Изд. Лик, 2009 г.). А типът характер определя не само положителните и отрицателни черти на човека, но и силните и слаби модели на поведение, както и неговите болести. Различните типове характери са предразположени към различни заболявания, в зависимост от това кои емоции са блокирани в съответните, отговарящи за изразяването или задържането им телесни рискови зони и сегменти. (вж. по по-дробно за това в главата „Терапия на седемте движения”.) Това определя психологическите и соматични патологични терени в организма. Лечението им съответно изисква работа с характеровите травми, преодоляване на типичните за всеки характер психични защитни механизми, срещане с много страхове и вътрешни бариери. От тази гледна точка почти няма здрави хора на планетата днес. Моят учител Проф. Валдо Бернаскони неслучайно и не на шега въведе новото име на днешният хомо сапиенс сапиенс – хомо невротикус нормалис, защото днес неврозата е нормално състояние, дори вид защитна реакция. Причинителите й са ежедневни, дори ежесекундни. Като започнем с това, че все още се шири невежество по отношение на огромната значимост на типа контакт между майката, бащата и бебето по време на бременността, откъсването на бебето от майката непосредствено след раждането, нарушаването на задължителната непрекъсната връзка между майката и детето през първата година-година и половина от живота на новороденото, незачитането на детското право на „не”, все още сексофобното възпитание и т. н. и т. н. Книгите на Джийн Лидлоф „В търсенето на изгубеното щастие” и на Габриела Ферари „Диалогът на деветте месеца” и всички книги на Проф. Валдо Бернаскони доказват категорично, че най-голямата грешка, на която се дължат всички наши следващи болести, е отнемането на безусловната любов към бебето в най-ранното дество. Натрупването на множество системни болезнени преживявания още от живота ни в утробата и първите години след раждането създават бъдещи неврози. Изброените по-горе са травматични преживявания. Но съществуват и последващи шокови преживявания – травми: катастрофа, изнасилване, побой, природно бедствие и много други. Те са много по-силни стресови събития, които се отразяват още по-фатално на нормалното развитие. Затова днес аз бих добавила още едно име на съвременния човек и то е хомо травматикус норамалис. Ужасяващо е, че психичните травми днес са норма в живота ни. Уж сме два пъти знаещи, но явно не и осъзнати! Все по-нарастващият брой на т.нар. гранични състояния на планетата (т. нар. „бордър-лайн – състояния на границата между норма и абнорма в психичното) го доказва! Травмата е преживелищен шок, след който, за разлика от неврозата, нямаме запазен пълен спомен, поради изключителната сила на преживяването, което нерядко се изтласква в подсъзнаваното и се запазва само в телесната, клетъчна памет, но не и на когинтивно ниво. Затова до този спомен може да се достигне, да се преработи блокажът и личностовата мисловна и поведенческа дезораганизация най-вече през тялото. Затова терапевтичната интервенция задължително изисква работа на трите споменати по-горе нива: мисъл, емоция, тяло. В противен случай не може да настъпи излекуването.
Много пъти това се наблюдава при изнасилени жени.
„Изживелият подобна травма носи у себе си усещането, че е единственият човек на света, който е преживял такова нещо, или поне че е единственият, понесъл подобни и екстремни емоционални и екзистенциални последствия. Друг отличителен елемент е, че начинът да се съхранява подобно преживяване в паметта не прилича на запомнянето на обичайния опит, без значение дали става въпрос за хубави или лоши преживявания. В случая той има една ужасяваща характеристика: травматичното събитие се капсулира, без да се преработи и без да бъде „обезвредено“. Всъщност травмата не се превръща в спомен, към който човек да се връща с ума и чувствата си, а се превръща в един опасен затворник, държан в максимално сигурна клетка, който никога не може да се посещава, за да не излезе оттам.” – (Маурицио Ступиджа, „Насиленото тяло”, 2013, Изд. Сиела, издадена с помощта на Институт за Психотелесна психотерапия – София).
Както многократно подчертах вече балансът между разум, емоции и тяло гарантира здравето, но той често е изгубен в историята ни по много причини – общопланетарни и типично наши, български. (Разглеждам ги в главата „С какво се отличаваме ние – българите?”). Отдаваното предимство на рационалното, за сметка на потиснатите емоции и обездвижването в днешно време – следствие на намалената нужда от физически труд и изкуствено създадения комфорт в битието, са в основата на много симптоми у днешния човек. Затова е важно да преразгледаме отношението си към тези три основни стълба на здравето и да се стремим към равностойното внимание към всеки един от тях – разум, емоции, тяло – на всеки един етап от живота – от първия до последния дъх. По-старите поколения са сложили акцента на разума. Колко родители предупреждавет децата си: „И умната!”, „Разумната!”, „С памет!”. Никой не съветва: „И да изразиш емоциите си преди всичко!”. За да възстановим здравословния баланс е важно да проумеем, че не е важно винаги да разбираме, но е важно винаги да преживяваме! Обезтелесяването (терминът е използван от Р. Лаинг) – третият разклатен стълб на здравето – е един от основните проблеми на днешния човек. А пренебрегнатото тяло наказва със симптоми. Обезтелесяваме се, анестезираме телата си като защитна реакция в детството, за да не усещаме болката и да я контролираме. Често физичността намалява и в следствие на намаленото докосване. Изследванията на канадския психолог С. М. Журард (Валдо Бернаскони, „Неорайхиански теории”, Изд. ЛаковПРЕС, 2004 г., стр. 88) показват, че днешните родители почти не докосват децата си, поради сексуални скрупули и заблуди. (В Америка е забранено и санкционирано докосването между децата и в училище!) Това води до повишаване на нивата на депресивност и тревожност. Експериментите, проведени от Хари Харлоу в Университета в Усконсин, показват как малките новородени маймунки, избират докосването и физическия контакт пред храната дори, което показва, че сензорната потребност надвива дори хранителната. Втелесяването е основна задача на всички, занимаващи се с лечение днес. Да се върнем в телата си, в усещаанията си означава да върнем здравето си. Означава да бъдем честни, защото телата не лъжат.
Тогава близостта и интимността ще си имат и двете си естествени и здравословни измерения – душевното и физическото. Но това умение да регулираме дистанцията в личното пространство – да допускаме напълно, както и да отхвърляме, се развива адекватно, само ако не е било нарушено в детството ни. Най-честото отношение към децата у нас обаче е в двете крайности – инвазия или изоставяне. Излишък или недостиг на родителско присъствие. Но нито едно от двете не е любовта. Любовта е да приемаш свободата на другия да бъде себе си. Да присъстваш и подкрепяш, без да обсебваш. Да критикуваш, без да унижаваш. Да обичаш въпреки, а не заради. Тогава не прибягваме до защитното, но разболяващо ни в последствие разкъсване между мислите, емоциите и тялото!
Само тогава ще изчезнат и повтарящите се заболявания или хронифицирането. В този смисъл, да отстраниш конфликта и да разрешиш конфликта – са две различни неща. Лекарствата го отстраняват, психотелесната терапия го разрешава!
При човека, както и при животните, болката има основен биологичен смисъл, който се състои в ограничение на движенията на цялото тяло и неговите поразени части по такъв начин, че оздравяването да протича в оптимални условия за тялото, а за психиката болката е необходима като учител, чието послание осъзнатият човек раазбира. Тогава намалява тежестта на симптомите или изчезват напълно. Тежестта на заболяването зависи от това колко вярваме и колко дълбоки са емоционалните несъзнавани основи на симптомите. Болестта се появява, когато човек достигне някакъв предел на сили – физически или психически. Затова не всеки се разболява, дори и да е в заразена среда.
Въобще от тежки заболявания по-често боледуват тези, които скриват своите емоционални страдания. Основните психологически травми, които често се изтласкват в несъзнаваното, се явяват чувството на отхвърляне, чувството за изоставеност, унижение, предателство и несправедливост.
Нека обобщя: на входа на сетивата ни постъпва непрекъснато стимули. Не можем да ги спрем! Но можем да контролираме изходната реакция! Ако в нас влиза много, (импресио – впечатления – навътре), а излиза малко (експресио – изразяване – навън), в нас се задръства и застоява психична енергия – това е стрес, водещ до болест! Изразяването може да е всякакво: глас, емоция, движение, слово, действие или поне сублимация – пренасочване на енергията в нещо друго (творчество например). Важното е да има изразяване. Но много често то липсва. За да го задържаме, тялото стяга определени мускулни групи. Това създава и физически патогенни зони. Причините да задържаме се свеждат до една: несвобода! Потискане на спонтанната реакция и експресия поради страхове, срамове, вини, скрупули, задръжки, предразсъдъци, неверни морални правила! Все човешки сътворени бариери пред естественото, т.е. здравото! Тогава се скриваме зад „бронята” (терминът е въведен от Вилхелм Райх – бащата на психотелесната терапия)! Броните стават наша втора природа, зад която крием първата все едно тя е неправилна! Но не го съзнаваме!
Днешният човек действа съзнателно средно само в 10% от времето, затова психотерапията като основен път на осъзнаване е профилактика на болестите в най-широкия смисъл. Две трети от ходещите на психотерапия се излекуват – показват световните статистики. При половината от излекувалите се знаем защо, при другата половина не знаем. Вероятно, защото са вярвали, че ще се излекуват или просто защото са избрали да се обикнат, а след това да обикнат и околните и света.
Най-изцеляващият лек е любовта! Отношението лекува повече от апаратурите или хапчетата. Отношението и разболява най-често. Затова не е важен толкова светът, колкото нашето отношение към него. То разболява, то лекува. А отношение означава изразена емоция! Емоцията е основното средство за комуникиране, тя е свързващото лепило между хората. Когато никога не забравяме, че сме едно, няма да си вредим. Както черният дроб не вреди никога на белия умишлено, защото ще умре целият организъм, а следователно и той самият. Т.е. всички болести произтичат от чувството за отделеност или от недостиг на любов. Тогава може да съществува злото, защото зло можем да правим, само ако мислим, че другият няма нищо общо с нас. Но ако искаме да градим здраво общество-организъм, не можем да го постигнем с болни хора-клетки. Затова осъзнаването е ключов целебен механизъм. Осъзнаването, че панацеята е любовта. Истинската, не криворазбраната.
„Човек се разболява от това, което е преживял, но и от това, което не е успял да преживее” – казва Н. Пейзешкян – родоначалник на позитивната семейна терапия. Непреживяната никога любов също може да разболее. Непреживените, в смисъл на непреработени, ненадживени чрез психотерапия емоции – също. Изключително позитивен факт е промяната на съзнанието у нас по отношение на психотерапията. Когато започнах да практикувам преди 20 години, срещах много срам у клиентите, че се налага да ходят на терапия. Днес все повече това се възприема като форма на самоуважение, доброволен път на израстване и духовна интелигентност. Критичната маса на осъзнати българи ще направи и една нова по-здрава България. Критичната маса на осъзнати хора, ще направи по-здрава планетата. Тогава някогашният хомо сапиенс, превърнал се после в хомо сапиенс сапиенс, последван от хомо невротикус нормалис, а след това и от хомо травматикус нормалис ще стане най-после може би хомо хуманикус нормалис. Аз лично вярвам в това! И съм щаствива, защото виждам, че все повече стават хората, които го разбират!
А, здравето, както казва Хорхе Букай, също има симптоми: оптимизъм, радост, субективно усещане за щастие!
Здравей, читателю!