Витамини за детската душа

Текстове от Виргиния Захариева – публикувани в книгата й
“Милостта на малките огледала” – изд. Сиела

Мога да започна този текст с описанието как ние – яка банда си играехме всеки ден в един романтичен двор в квартал Лозенец, как пердашиме миджурци – тия от долната улица, а после се съюзявахме с тях срещу другите от ул.“Брест”. Мога надълго да ви разкажа за жмичката, при която така добре се скривах на тавана при дядо ми или при белогвардейката /откъдето задължително си тръгвах с малки шишенца с московкие духи/, че вече отдавна никой не ме търсеше, а и аз бях забравила на какво играехме. Мога също да опиша театралното представление на приказката “Снежанка” в същия този двор, за увертюрните танци и песни преди началото му, за пърхането на майки, баби, лелки и чиковци от двата входа в тъмнината под брезите, както и за уханието на вкусните, предназначени за тях сандвичи с телешки салам и руска салата, които бяхме мазали цял следобед. Мога също да навляза и в епичните строежи на глинени, тухлени, дървени и прочие къщури, които започвахме пак в този двор.

Но няма да го направя, защото знам, че всеки има своето детство, своя двор и не му е до други детства, както и до чужди сънища. Като да идеш на гости и да ти дадат семейния албум!!!

Ще кажа само, че 40 години по-късно живея на същото място. Преди да вляза във входа всеки ден спирам и поемам вкусна глътка въздух от моето детство. Наистина въздухът в този двор е като над широка река. Реката на времето. Само че сега той е пуст. В него понякога излиза едно малко момченце. Вики. И неговото голямо куче.
Днес на нашата улица няма играещи деца.
А може би няма деца… или просто вече не излизат.

Статистиките показват, че съвременните деца прекарват по-голямата част от свободното си време в къщи пред телевизора, видеото и компютъра.
Това поставя редица проблеми пред деца и родители.

Пред телевизора децата: Гледат. Научават. Преживяват. Развиват ума си.
На двора: Вършат, опитват, движат се, развиват тялото си, чувствителността, въображението, емоциите въз основа на собствения си опит и сблъсък с действителността и с ДРУГИТЕ. Усъвършенстват уменията си да общуват, да се заявят. Тази съвкупност от преживявания ги създава като по-независими хора, които могат да поемат отговорност и да вземат решения сами. Чрез движението навън те добиват усет за собствената си енергия и се свързват с центъра си, което им дава възможност да се разбират по-добре и да се чувстват като част от света. Мога още много предимства да изброявам. Всички, които са тичали и играли по дворове и улици до насита, без умора, знаят какво им е донесло това.

Да си посипем главата с пепел и да се тръшкаме, че днешните деца по-рядко излизат да си играят е също толкова безсмислено, колкото и да им спираме телевизора и да ги караме насила да четат книжки. Защото днешните деца също четат много по-малко отпреди. И защо да четат “Алиса в страната на чудесата”, когато могат да гледат филма. Е, вярно там някой друг се е погрижил да си развинти въображението, докато като четеш сам трябва да си го развинтиш.

Няма ли да излезеш навън, виж колко е хубаво времето – Ох, мързи ме – се чува гласче откъм детската стая и шумолене на клавиши като ангелски крила. Има толкова много неща в това “мързи ме”. То може да означава – успиване на енергията, обездвижване, не ми се опитва, страх ме е да опитвам, да се задвижа, да правя, отегчен съм, не ми се мърда от лесната позиция, в която благата на света идват към мен само с натискането на едно копче. Вероятно се досещате подобна позиция до какви проблеми може да доведе. Децата ни страдат от затлъстяване, от зависимости – свръх консумация на какво ли не, в това число и зависимост от компютрите /има такова заболяване вече/. Защо се стига до тук?

Защото е разклатен баланса между разум и емоционалност.

Вярно е, че медиите днес информират  и образоват децата. Но това е инвестиция повече в техния ум, в рациото. Те плачат, когато добрите във филмите страдат или се крият под дивана като стане страшно, но това е съ-преживяване. Всички тези екшън приказки не им се случват директно на тях. А безпорно по-силен е ефекта на директното преживяване на опита върху човека. Освен това у децата се получава и едно свръх очакване от живота, който да им поднася приключения със същия градус, но това рядко се случва. И нищо чудно, че те посягат към различни стимулиращи вещества, или се влачат с тъжни лица, разочаровани – това ли е светът и естествено им се иска да се върнат и да се скрият пак зад екрана на компютъра си. Не им се влиза в живота. Не им се пораства. И наистина защо, когато самите възрастни изглеждат толкова тъжни.

Истината днес е, че малките са свръхинтелектуално развити, но емоционалността и чувствителността им изостават.

Вижте колко му беше трудно на Хари Потър в третата серия да предложи на момичето, което харесваше  да иде с него на бал. Той – Хари Потър, дето мачка дракони и владее толкова  магии, не умее да общува с момичетата!!!

Вижте очертаните по-горе динамики  – пред телевизора и на двора. Децата пребивават с часове пред източника на информация в състояние на пасивност, на доверие в чуждия, а не собствения опит. Нищо чудно, че от години в западната система на образование господства схващането, че децата са празни съдове, които трябва да бъдат напълнени с информация и знания, за да могат да бъдат пълноправни членове на обществото. И от раждането им ние ги затъпкваме по всевъзможни начини, използвайки ги за наши отражения. Малцина са тези родители и възпитатели, които усещат, че всяко дете още с раждането си е пълно с цели светове, готови да бъдат развити, с неизмерими богатства, които чакат да бъдат открити и споделени с другите.

В началото самото малко човече непогрешимо знае всичко това, но във врявата от изисквания и родителски амбиции все по-трудно чува гласа си, а всъщност нашето задължение е – да му помогнем да се разбере по-добре и да остане вярно на себе си. Как – като създадем възможности и го съпътстваме в набирането на личен опит.

На децата трябва да се обръща внимание, да се дава свобода на избор и да не им се позволява да ни се качват на главата.

А какво се случва? Защо децата така се заседяха по къщите? Телевизорите ли ги успаха? Не само. Първо наистина не останаха много дворове и места за игране в града – пренаселен, анонимен и много по-опасен отпреди. Пред алтернативата детето да броди с неизвестни приятели по претоварени с движение улици, майките предпочитат да си остане в къщи на сигурно… с телевизора. Току що видяхме как отговорността за афективност, внимание и свобода на избора се падна на… телевизора. Който ако може да е така любезен и да се погрижи също детето да не ни се качва на главата.

Това са нещата. Какво да правим?

Във всеки етап от развитие на човечеството има някаква логика и ако не се адаптираме чрез търсенето на баланс в променените обстоятелства, загиваме. Предполагам не си представяте насилствени мерки  за игра навън – те ще бъдат обречени на неуспех, колкото ще почнат и да четат  децата  ако им спрем телевизора. Преди време, когато купихме първия компютър вкъщи сина ми прекарваше по 6, 7 часа на ден пред него и пред телевизора. Почти не излизаше навън. Беше само на 6 години. Пробвах всичко – въведох режим – 2 часа при екраните в къщата, но без особен успех. Тогава ми хрумна, да го запиша на сноуборд. Той отказа. Мързяло го. Тогава записах най-добрия му приятел,  майка му и себе си на сноуборд. На втория уикенд и той тръгна с нас. И така времето с екраните намаля.  Идеята ми е, че не можем със забрани да се справим с  децата. Добре е да предложим нещо друго, пълно с живот и интерес, което да ги привлече. Така беше и с плуването после. И аз плувах с него в съседния коридор. Разбирателството му с водата пък го отведе към хавайката. И в допълнение се появи скейта като междинен спорт в града за сезоните без море и сняг. Днес стрийт културата  предлага по-оформени занимания на децата. Какво да се тръшкаме, че дворът е на изчезване, когато ако им се рита, ходят на специални за това стадиони, ако им се играе – ходят на боулинг или билярд. Така е в града.

Важното е физичността да бъде култивирана отрано в децата, за да може това тяло да издържи на техните апетити за удъвършенстване.  

Това, за което наистина може да се съжалява, че отмира модела на играенето, на забавата. Ходенето на спорт повече прилича на работа, обвързано е с цел и постижения, товари с компетитивност, докато играенето е спонтанно, безотговорно и весело занимание, което развива душата и тялото на децата в хармония.

И в този смисъл, ако градската среда наистина не предполага вече дворните приключения, не ни остава нищо друго освен да предприемаме пътувания сред природата, където да се опитваме да играем с децата си. Да излезем от обичайните си роли и да се вдетиним. А купонът би бил още по-голям ако се организираме и с други приятелски семейства с деца. Защото това е, което им липсва най-много – да си играят с родителите си. Признавам – имам дългове в това отношение. Ето защо се опитвам да се поправя като чета книгата “501 занимания за деца” на австралийската авторка Дай Ходжис  и дебна възможността да придърпам някакви племенници и деца на приятели да си поиграем. Така в главата “Градинарство и готварство”, попадам на играта “Градинка за рожденика”: Намирате място в двора /а може и в някаква голяма кашпа/ и на всеки рожден ден на детето  избирате и  посаждате заедно по едно малко растение. Така детето расте заедно с растенията и се учи да се грижи за нещо живо. Или например как да си направим билков зехтин. Купуваме красиви шишенца пълним ги с билки – розмарин, майоран или салвия, досипваме зехтин. После сътворяваме заедно красиви етикети и ето чудесни подаръци за роднини и приятели. От “Игри на открито” си избрах  “Целене с гъба” – особено подходяща за горещи летни дни – рисуваме мишена върху някоя здрава стена или парче шпертплат и се целим в нея с напоени във вода парчета гъба. В главата “Домашни игри и забавления” откриваме играта – Смешна походка. Тя идва на помощ, когато дойде време за лягане – кое дете обича да си ляга. Времето и дейностите около това събитие се извършват като заедно си показвате смешни походки. Отиваме до банята да си измием зъбите като мишки. После за целувка при тати като лъвове, обличаме пижамата и сме пеперуди, които прелитат в леглото. Примерно.

От нас зависи да настаним в живота си играта и творчеството – най-витаминозната храна за душата на поверените ни от природата деца.