Терапия на седемте движения

Терапия на седемте движения

„Не травмите ни разболяват! Защото няма живот без травми! А невъзможността да ги преработим правилно и изразим! Това блокира енергията, а блокираната енергия винаги е болест!”Енодия Джудит

 

Движение е синоним на живот. Покоят – съответно на смърт. В този текст движение ще е синоним на основните модели на поведение и посоките, в които ние – човешките същества – насочваме жизнената си енергия.

Това са седемте посоки, в които ние се движим и регулираме личното си пространство като същевременно сме неотделима част от  цялото битие. Можем да се отваряме и затваряме. Да атакуваме и отстъпваме. Да даваме и да си даваме. Да се свързваме и разграничаваме от себеподобните, света, природата, Бог.

В тази графична схема съм се опитала на базата на наученото от мен досега в психотерапевтичната ми практика да впиша всички изброени горе посоки на движиние в живота ни – съответно: в зоните на здравето и патологията. В това движение можем да оприличим тялото ни с хардуера на един компютър, душата – със софтуера, а процесорът-реализатор – с Аза.

Схемата се основава (като теоретична база) на създадената от моя учител проф. Валдо Бернаскони от Швейцария „Терапия на петте движения”, която от своя страна продължава теоретичния и практически опит на Вилхелм Райх и Александър Лоуен.

Първата ос на движение – хоризонталната на схемата (вж. Графиката – най-отдолу на страницата), по която регулираме личното си пространство, е оста „настъпление-отстъпление”. „Атака-бягство” е често срещано нейно име в други текстове или още: двата основни защитни модела на поведение. Това е най-древната система за защита, която функционира и при животните. Животните обаче действат, водени само от първата си сигнална система. При нас – хората – съществува втора сигнална система. Това е надстройката над нашия инстикт, в която има множество морално-ценностни спирачки, травматично обусловени бариери, вярвания, или всички дължащи се на социализацията корективи на спонтанното поведение.

Когато едно животно напада, го прави, за да се нахрани. То не се чувства нито лошо, нито невъзпитано, нито виновно, че наранява другото. Нито е наказвано в детството си за некултурното си агресивно поведение. Когато отстъпва, не се чувства унизено, нито се пречупват гордостта, честта и достойнството му (категории на човешкото Его), нито изпитва срам от показаната слабост. И в двата случая то празнува, защото се е нахранило или оцеляло.

В нашия човешки свят, уви, подобна спонтанност по отношение на тези два модела на поведение – себеотстояването и смиреното отстъпване и подчинение, не можем да наблюдаваме почти у никой индивид, защото растем в човешко общество, в което възпитанието етикетира и двата модела като неприемливи. Агресията е наказвана и санкционирана като проява на егоизъм. Подчинението – като проява на слабост. Излиза, че нито слабостта, нито силата се приемат за естествени от човешкия морал за разлика от природния морал. Това ни поставя в едно своеобразно поведенческо менгеме, което изкуствено възпрепятства нашата първоприрода и в следствие ни разболява.

Всичко това означава, че природният морал, моралът на здравето е вече много далеч от нововъзникналия човешки морал – моралът на властовата невроза, на отдалечаването от истинното и първичното в нас, на саморазболяването.

Разбира се, че не можем да бъдем като животните. За това се е погрижила самата природа, развивайки кората на главния ни мозък, но в предстоящото изложение ще се опитам да търся къде е границата между здравата човешкост и болната човешкост.

Да се върнем на хоризонталната ос „отстъпление-настъпление”. (Можем да й дадем и името „слабост-сила”, или „страх-смелост” или „женско-мъжко” – еднакво естествени аспекти на човешката ни същност.)

При идването си на този свят ние разполагаме с един единствен поведенчески модел – подчинението/приемането. Под подчинение тук не се разбира принудително или насилствено поставяне в по-низша позиция, а се касае за доброволно подчинение на собствената потребност, спокойно и  смирено приемане на слабостта и зависимостта от другия, който може да задоволи нуждата. Символично подчинението е представено на схемата в посоката на лявата ръка. В подсъзнанието ни лявото е символ на женската енергия, рецептивността, приемането. Поведенчески синоними пък на подчинението са: смирение, приемане, показване на нужда, слабост, отстъпление, получаване, молба. Това е първото ни движение в живота. Идваме на този свят, пребивавайки в тази енергия с очакването да получим безусловно. Нищо все още не можем да дадем. Напълно зависими сме. Аз и Ти не съществуват. Бебето и майката са едно цяло. Мама е неговото продължение – тя е краката му, ръцете му, извършващи това, което то не е в състояние да прави все още само. Природната нагласа на всяко новородено е да получи безусловно, непрекъснато обгрижване и сигурност. Това предопределя бъдещата добра самооценка като чиста стойност – „заслужавам да получа, само защото съществувам и дишам”. Но, както вече многократно споменавах в другите глави, предвиденият от природата непрекъснат контакт между майката и бебето днес почти винаги е нарушен, поради цивилизационни нововъведения от погрешни убеждения, че бебето се глези и не бива да бъде носено на ръце, до перверзни социални регламенти за само няколкомесечен отпуск по майчинство или еманципационни „придобивки” в човешкото ни развитие като нежелаещите да кърмят работещи родилки. В следствие на това бива блокиран естественият ни поведенчески модел – подчинението. Възпитателните норми се „грижат” за това блокиране  като го наричат слабост, за каквато действиетелно става дума, но начина по който днешният човек я интерпретира е негативен, а не я възприема като нещо напълно природно, човешко. Повечето от нас са чували: „Не падай на колене или по гръб, бъди силен, не се пречупвай, това е унижение, разголването е уязвимост!” (именно!, но кой каза, че тази естествена наша същност трябва да бъде отречена и скрита?), „Не се доверявай!” и т.н. Подчинението е именно резултат и синоним на доверието, доверието в себе си, (ако в първата годинка от живота сме били обвити в усещането за безусловна грижа и сигурност), доверието в другите, в света, в живота, в по-голямото от нас. Най-силният фактор за блокирането на този поведенчески модел обаче не са възпитателните норми, които почти през целия си живот слушаме от устите на родители, учители и т.н., а е травматичното изживяване на изоставянето в първите дни и месеци от живота ни. На тази възраст кората на главния ни мозък не е развита все още. Нямаме способност за абстрактно-логично мислене, не притежаваме и триизмерно възприятие за времето като линеен ход: минало – настояще – бъдеще. Това означава само едно – че бебето не може да се глези, както твърдят някои автори, тъй като не притежава причинно-следствено мислене, т.е. то не може да си каже: „Сега като се разплача, ще извикам майка ми”, т.е. да свърже причината „плач” със следствието „мама идва”. Не може и да си каже: „Мама е на работа и ще си дойде след малко или пък е в другата стая!”, защото не знае, че съществува „оттатъка”, нито „след малко”, нито пък мама се изживява като нещо, отделно от него самото. Ужасът „щом нея я няма, значи няма да ме има и мен!” (разбира се, не под формата на мисъл, а на изживяване!) обзема детето. Плачейки, то изживява смъртта си. Тази травма поставя началото на самоизоставянето в живота му. За да не бъде изоставено от другите и света, то започва да изоставя себе си като прекъсва усещането за собствените си потребности и „анестезира” тялото, което изпраща сигналите за тях, или не се подчинява на тези сигнали. Подчиняваме се винаги първо на собствената си нужда, а след това, вторично на другия, който в съответната ситуация би могъл да ни помогне да я задоволим. В последствие това дете ще вярва трудно на организма си, на себе си, на другите. Няма да се моли, ще отхвърля чуждата помощ и ще бяга от всяка ситуация, която му напомня за първичната травма. Споменът за нея е емоционален, а не фактологичен, той е потънал в клетките, тъй като неокортексът все още не съществува, но лимбичната система и подкорието като цяло запазват емоционалния и телесния спомен. На рационално ниво трудно ще разбира собствените си реакции, защото травмата е от предрационалния период от живота му. Затова в психотелесната терапия към тази травма може да се подхожда и чрез работа с тялото, което винаги помни, а блокажът е в оралния сегмент, на който е делегирана функцията на „доверието”. При третирането на тези зони с биоенергиен масаж или специфични преживелищни телесни опити, травматичният спомен изплува често по-лесно отколкото през входа на нетелесната памет и когнитивното. Основният период за настъпване на този тип травма е първата годинка от живота ни до момента, в който детето започне да се ориентира в понятията за време, проговори, проходи и започне да осъзнава своята автономност, да осъзнава наличието на Аз и Ти. Формираният в следствие на този тип травма (от изоставяне) характер е оралният (знаещият) (основните наименования на характерите са заимствани от Алексъндър Лоуен, в скоби съм поставила по-достъпните за мен имена от ежедневния език, използвани също и от Енодия Джудит). Той компенсира на интелектуално ниво, рационализира, отрича слабостта си, макар, че често е „номер две”, говори много и трудно признава слабост и иска помощ. Така един от основните модели за защита на личното ни пространство подчинението/приемането се оказва блокиран. Тогава противоположният модел на защита – атаката бива „предозиран” в нас. Подсъзнанието не търпи липса – щом единият не работи, следователно трябва да се преувеличи другия, за да отстояваме личните си граници. По този начин атаката достига до измерението на насилието, садизма, злонамереността, скандалджийските реакции и избухване. Дясната ръка на схематичния човек символизира мъжката енергия: борбеност, пробивност, инициативност, вземане на решение, атака, избор. Тя бива компенсаторно преувеличена като модел на поведение, за да замести липсващото подчинение.

Но този модел на поведение – агресията – също не бива толериран от възпитанието. Той се усвоява след първата годинка от живота в т. нар. фаза на Аза (или на популярен език „фазата на „Няма пък!”). Често (особено на нашите географски ширини) той е санкциониран с репликите: „Лошо е да си агресивен, не се налагай, важно е какво мислят и чувстват другите, съобрази се с тях, в противен случай си егоист и трябва да се чувстваш виновен и лош, ако отстояваш себе си!”

Разбира се, че само балансът между настъпление и отстъпление, агресия и подчинение  осигурява здравето, но в нашата вселена нищо не се губи, а само видоизменя, затова в случаите, когато един от тези два модела на защитно поведение е блокиран, противоположният го замества като бива двукратно преувеличен. Така забранената атака често се превръща в крайна форма на примирение и страх в степента на автоагресия или мазохизъм и отричане на себе си (вж. схемата).

Характерът, който се формира при тази травма е садомазохистичен (издържливият). Преглъща агресивните импулси, трупа задържания гняв и избухва, когато пределът на търпението е достигнат и неосъзнатото му автоагресивно поведение е довело до нетърпимост и агресивна реакция от страна на другия. Тогава садомазохистичният характер получава „разрешението” да реагира под формата на защита, при която вече не се чувства натоварен с вината, течаща по вените му от детството. Ако имаше лично чувство за значимост, щеше да атакува пръв, но смачканата самооценка във фазата на Аза след първата годинка от живота му, поради нетолериращите самоотстояването родители, не му позволява да го направи. Той не атакува, защото дълбоко в себе си не се преживява като заслужаващ (независимо от привидното самочувствие). Така се озовава в полюса на автоагресията и примирението. (Различно е от сМИРението, при което нещата се приемат спокойно, въпреки нехаресването и се показва честно автентично изживяната слабост. При примирението отвън индивидът търпи, отвътре се бунтува срещу принудата или самопринудата.) За да задържа агресивните импулси, блокира орално-цервикалния мускулен сегмент и тазово-аналния, тъй като тези мускулни групи отговарят за задвижване на инстументите за агресия – зъби, ръце, крака. Третирането им в психотелесната терапия отключва понякога неподозиран гняв или страх.

Често днешният човек живее в това възпитателно менгеме, което забранява оста „ляво-дясно” като цяло – и отстъпването, и настъпването. Но законът за запазване на енергията продължава да работи и следващата фаза от развитието ни се опитва да компенсира това. Около тригодишна възраст детето навлиза във фазата на съперничеството. Тогава усвоява следващия модел на поведение – умението за привличане и оказване на влияние върху другите през даването. Ако обаче предишните два модела от хоризонталната ос са блокирани, то, естествено, този ще бъде предозиран, за да ги компенсира. Това е посоката напред на схемата, посоката към Ти-тата в живота. В нормалната си доза този модел се нарича привличане, даване, съблазняване. В предозираната – зависимост от другите, обезличаване, де-индивидуация (вж. схемата). Тогава човек се превръща във функция на чуждите очаквания и желания. Формираният в тази възрастова фаза характер се нарича психопатен (предизвикателят). Обратно на мазохистичния характер, който е бил мачкан, психопатният или бива глезен умишлено, или „съблазнен” от родителя от противоположния пол, или в случай на слаб и болен родител, той пораства преждевременно и започва да се товари с непосилни за възрастта му все още отговорност и власт. Тези обстоятелства формират частично и ригидни компоненти в характера. Така се превръща в добър лидер, но е крайно зависим от аудиторията си, не умее да отстъпва, да показва слабост, добър съблазнител е в най-широкия смисъл на думата, но свръхконтролира себе си. За целта блокира цервикала, за да осигури рационалния контрол и да прекъсне връзката между мисленето и чувствата и абдоминалния сегмент – за да потисне спонтанния израз на емоциите. Третирането им в терапевтичната ситуация води до отключване на много задържани емоции, но и много съпротиви преди това, заради страха от изпускане на контрола.

По вече очерталата се компенсаторна логика, ако посоката „напред” е блокирана при травма във фазата на съперничеството (около четвъртата година от живота ни), то умението за привличане ще бъде отнето, поради нетолериращите родителски реакции от типа: „Не се прави на маймуна, не са длъжни да ти гледат сеира, не прави магарии, за да се правиш на интересен!”, (а това означава да бъдат отречени естествените за детската възраст начини да се усвоява модела на привличането). И така, както при оралния характер естественото почнинение/смирение бива заместено с примирение, при садомазохистичния характер естественото самоотстояване – със заобиколни форми на агресия – вторична (садизъм) или третична (мазохизъм, автоагресия или депресия), така при психопатния характер естественото привличане бива заместено от инструментално владеене на аудиторията, избягващо страстта и емоционалното отдаване, които могат да застрашат лидерските му стремежи.

Власт и контрол са ключови думи в живота на този характер. Тук е мястото да споменем и въведения от проф. Бернаскони термин „властова невроза”. Типичният за животинския свят принцип на властта се превръща в човешкия свят във властова невроза. Йерархия съществува и при животните, но животните не знаят, че съществува „утре”. Затова след като се нахрани лъвът, извиква женските и малките. В човешкият свят кокала се пази за утре и така властовата невроза се превръща в основен невротичен механизъм, регулиращ поведението на хомо невротикус нормалис (терминът също е въведен от Бернаскони).

Логично е, ако е преувеличена посоката на даване и движение към другия, да е за сметка на противоположната посока по оста „напред-назад” (вж. схемата). Тази ос може още да бъде наречена „към света – обратно от света”. На противоположния полюс е мястото на Аз. Точката, в която умеем да даваме и на себе си, да се затваряме, да насочваме вниманието към вътрешния си свят и собствените нужди, да планираме и се отпускаме. Но ако умението да даваме е блокирано, то тогава се преувеличава значимостта на Аз до степен на нарцисизъм, защото индивидът регресира до характерния за началото на живота му нарцисизъм. Много често индивидът не се премества изобщо от тази точка, ако е травмиран още във вътреутробния период или е изживял най-ранната травма в живота ни – трявмата на отхвърлянето. Тогава като цяло контактът му с външния свят ще бъде смутен, повлиян от субективното му чувство за враждебна реалност и макар да е надарен с богата фантазия, за да бяга там от враждебно възприеманата реалност и силни креативни (по силата на същата логика) умения и добро умение за интроспекция, той ще бъде неоправен в живия живот на триизмерната реалност и контакти. Шизоидният (мечтателят) му характер ще го прави невинаги разбираем и за околните и ще е придружен от блокажи в зоната на сензорните органи и предимно окулярния сегмент, за да задържа енергията в главата, а тялото му ще бъде само услужлива или често дори не толкова услужлива, а анестезирана нейна дръжка. Третирането на тези мускулни блокажи в психотелесната терапия води до изблик на гняв, страх, много болка, поради травмата от отхвърлянето още по времето на бременноста или непосредствено след раждането.

Очертаха се две оси: „ляво-дясно” – приемане-отхвърляне или мъжко начало – женско начало и „напред-назад” – даване на другия – даване на себе си или внимание към другите – внимание към себе си, или още вътрешна локализация на контрола – външна локализация на контрола.

И така, първата вътрешна концентрична окръжност е зоната на здравето. Втората е зоната на поява на невротичните симптоми. (вж. схемата)

Сеченията на двете оси в четирите квадранта могат да бъдат тълкувани и така: сечението между посоката „обратно от света” във втората окръжност и „женско начало” е шизоидията (квадрант Sh). Сечението между посоката „към света” (в степента на зависимостта) и „женско начало” (в степента на примирението) е депресията (квадрант D). Сечението между посоката „към света (към аудиторията, публиката) и „мъжко начало” (атаката) е манията (квардант Ма). Сечението между посоката „обратно от света” (изхождането само от себе си) и „мъжко начало” (атаката) е социопатията (квадрант So). Или още по опростено: към света по женски, към света по мъжки, обратно от света по женски, обратно от света по мъжки. Хармоничното движение във всяка една от тези посоки гарантира здравето. Когато някой от тези модели се окаже блокиран от съответната травма, то противоположният се преувеличава, но в неадекватна неестествена, инстументална, а не спонтанна форма. Или хиперболата на женското е мазохизмът, а здравата доза – подчинението, хиперболата на мъжкото е садизмът, а здравата доза – себеотстояването. Хиперболата на движението към света е зависимостта и обезличаването, а здравата доза – привличането, хиперболата на движението обратно от света е нарцисизма, а здравата доза – вниманието към себе си.

Има един характер, който обаче по-трудно се движи, в която и да е посока. Той като че ли стои в центъра и непрекъснато преценява реалността, кое е правилно и кое не, кое е позволено и кое не, кое е наказуемо и кое не. Това е ригидният (непластичният, твърдият) характер, който се формира при травма в сексуалната фаза от развитието на детето – около петата годинка. Той бива санкциониран в стремежа си към удоволствие. За него „хубавото не е хубаво”. В следствие на травмата той остава непластичен, трудно отпускащ се, страхуващ се от удоволствието, верен служител на правилата. Той стои в центъра на схемата и, ако е здрав, преценката на реалността го води към движение в една от другите четири посоки, за да задоволи съответната потребност, ако обаче е блокиран, компенсацията му се състои в постоянна проверка на реалността, без задвижване, продиктувано от спонтанния импулс, а само от правилата и социума. Блокажите му са в торакалния сегмент и в гениталната зона, защото чувствата, емоциите и сексуалността са основни врагове на спазването на социалния регламент – официален или негласен. Третирането на тези зони в психотелесната терапия повишава първоначално многократно тревожността му до момента на тяхното разблокиране и постигане на така трудното за него отпускане.

И така – здравето е в малкия радиус (вж. схемата) на петте движения – подчинение, привличане, себеотстояване, внимание към себе си и преценка на реалността. В радиуса на компенсаторните преувеличения, в която и да било от четирите посоки, се намират невротичните ни симптоми или т. нар. характерова невроза.

В зависимост от това в кой квадрант се намират тези симптоми, те биват присъщи на различни нозологични единици, както вече споменах по-горе, без да са все още достатъчни за диагностициране на последните. Те са само благодатната почва за развитието им. Колкото по-близо до външния радиус на сегмента на неврозите се намират координатите на някой, толкова по-близо до диагнозата невроза се намира той.

Трябва да се знае, че тази схема е динамична. Всеки от нас може да има различни координати в различни моменти от живота си, както и различни координати, според това върху кое точно измерение на битието си налага координатната система: връзка, работа, приятелски отношения и т.н. Във всяко едно от тях поведенческите ни блокажи или умения могат да бъдат различни. Например, силно изявено самоотстояване в социален план – на работното място и напълно липсващо в сферата на интимните отношения в партньорската връзка.

Ако един индивид се намира в квадранта между прекаленото отстъпване, т.е. автоагресията и прекалената зависимост от другите, то симптоматиката е депресивна. От гледна точка на психопатологията в тази зона могат да се намират и натрапливостите, зависимостите и понякога паническото разстройство. На соматично ниво този индивид ще бъде предразположен или ще има изявени симптоми на автоагресивна основа: автоимунни заболявания, проблеми със зъбите, артритно-ревматоидни, (зъбите, костите са основни инструменти за агресия), язвена болест, заради повишената киселинност и астма (поради насочените навътре към организма високи нива на ацетилхолин, неизразходването на адреналина и норадреналина, а също и високите нива на кортизол), нефролитиаза (бъбречнокаменна болест), хипертония (високо кръвно налягане), алергии, невродермити, метаболитен дисбаланс,  диабет, принадлежност към рискова група А – инсулти и инфаркти, затлъстяване, ниски серотонинови нива, неопластични образувания, тумори и др. Психотелесната терапия работи върху уменията за „отпушване” на противоположния сектор, намиращ се в зоната на здравословния радиус между умението за себеотстояване и вминание към себе си. Когато то бъде възстановено, симптоматиката от депресивен тип намалява или изчезва напълно (т.е. прибира се в здравата зона). На телесно ниво се работи чрез масаж или специфични упражнения, включващи преживелищен опит, върху всички мускулни блокажи, пречещи на здравата агресивна реакция – орално-цервикален и тазово-анален (и двата сегмента задвижват инстументите за агресия – зъби, крайници). Поведенческата работа е върху умението за самоотстояване и самооценка, а оттам и умението да се иска и получава. Последното изисква работа и с оралния блокаж – зоната на доверието. Последователността е както винаги в психотерапевтичните подходи, (независимо от школата), „отзад-напред”, според възрастовите фази. Т.е. първо се работи върху умението за атака, тъй като то е по-късно блокирано в онтогенезата и след това върху умението за доверяване и приемане, което има по-ранен произход в онтогенетичното развитие.

В сегмента между крайното оттегляне и живеенето в собствената капсула и същевременно преобладаващо внимание към себе си и вътрешния свят се намира шизоидната симптоматика, съпроводена често от депресивни състояния, повишена мнителност, враждебност. Тя води до неврози на отбягването, висока тревожност, смутено чувство за реалност, а на телесно ниво – проблеми в сензорните органи, главата, главния мозък. Психотерапевтичният подход в случая е насочен към „отпушването” на противоположната умерена здравословна доза на умение за агресия и даване на другия. Соматичната работа е върху окулярен блокаж и цялостно съживяване на диалога със собственото тяло и усещане на сигналите му, граундинг, за да се подобри чувството за реалност.

При психотерапевтичната работа върху тези първи два разгледани сегмента в лявата страна на схематичния човек, отличаващи се с преобладаване на задръжните процеси и потискането, е необходимо за се наблегне върху стимулиране на симпатикуса и допаминовия трафик, за да се стимулират балансиращите възбудни процеси.

В сегмента между крайното внимание към себе си и предозираната агресия се намира зоната на социопатиите. Тук ценностната система е разместена, късосъединителните реакции – чести. Може да се наблюдава патологичент афект, насилие. На телесно ниво има по-малко симптоми, заради силата на реакцията „навън” в поведенчески план. Тялото винаги реагира последно, когато не е могло да реагира поведението, а тук поведението е реактивно и вентилиращо. В тялото се изливат огромно количество от стресовите хормони норадреналин, кортикостероиди, които, обаче се вентилират в неподтиснатото действие и намаляват вероятността от потъването им в организма и предизвикване в резултат на психосоматична болест. В този квадрант все пак могат да се наблюдават соматични реакции от рода на хипертония, висока киселинност, гъбични и бактериални инфекции на базата на повишената хронична киселинност в организма, заради високите стойности на гнева.  Психотерапевтично се работи върху противоположния блокиран умерен сегмент – умението за подчинение, отстъпване, компромис и даване и отдаване, в чиято основа лежат по-високите нива на окситоцин, серотонин, по-силна ендорфинова секреция.

В зоната между агресивното налагане на себе си, но съобразено и насочено към другите, към аудиторията и зрителите, се намира хипоманийната/манийната симптоматика. Тиранично поведение, вискозно, властни прояви, някои свръхценностни мисли и някои форми на насилие са типични за намиращите се в този квадрант. На телесно ниво има по-малко симптоми, отново поради факта, че енергията не бива стагнирана, за да потъне в тялото, а бива вентилирана на поведенческо ниво. Все пак могат да се наблюдават всички телесни последици на завишената агресивност, изброени по-горе. В психотерапията се стимулира отпушването на противоположната здрава зона между отстъпването и вниманието към себе си.

При психотерапевтичната работа с клиенти, чиито координати са във вторите два разгледани сегмента – в дясната част на схематичния човек – социопатиите и маниите, е необходимо да се стимулира парасимпатикуса и потискането на допаминовите нива, тъй като преобладават възбудните процеси.

Във всеки един от тези квадранти се наблюдава още една типична за ригидния характер симптоматика – хистеричната картина, при която ригидният характер реагира с експлозия, поради дълго сдържаните емоции и липсата на отпускане. Великата симулантка – хистерията може да се настани във всеки един от четирите квадранта. Тя е избиването отвъд зоната на здравото хармонично движение в малкия радиус при ригидния тип и може да си присвои симптоми, типични за всяка от другите четири видове невротични патологии. Тъй като ригидният характер е последен и от хронологична гледна точка като формиране в онтогенезата, то и неговите отклонения от нормата могат да придобиват характеристиките и нюансите на симптомите от другите кварданти (предишни травми, типични и за по-рано формиращите се в индивидуалното развитие характери). Както хистерията, така и сексуалните проблеми, типични за ригидния, могат да бъдат „оцветени” в гамата на квадранта, към който е отклонена нормата или с други думи – към друга значима характерова компонента, формирана преди водещата ригидна (тъй като няма чист тип характер!). А трудното отпускане нерядко го поставя в рисковата група за инсулти и инфаркти.

След втория концентричен кръг, в който поместихме невротичните симптоми (вж. схемата) се намира още един по-тесен, който опасва четирите зони и в него съм поставила граничните разстройства. Те могат да имат различна по вид симптоматика, според това до кой квадрант са най-близо координатите на съответния индивид. Психотелесният подход в случая вече е по-скоро подкрепящ като форма на терапия и може да е насочен към поведенчески корекции на блокираното движение, чувството за реалност и граундинг, а на телесно равнище се работи внимателно според изявените блокажи. Работи се много с жестове и невербална комуникация, която връща чувството за реалност, тъй като тялото никога не лъже. Докосването се избягва поне в началото на терапията.

Отвъд този последен радиус на бордърлайн състоянията е зоната на психотичните симптоми. Психозата, (както и хистерията) може да носи чертите на прилежащия квадрант. Например, параноидната симптоматика ще е  допирателна към зоната на шизоидията. (Колкото по-близо е до автоагресивната тенденция, толкова повече ще преобладават задръжните процеси и възможните форми на негативна шизофрения. Колкото по-близо е до зоната на крайно агресивното поведение, толкова по-вероятно е да преобладават възбудни процеси и съответно – позитивна форма на шизофренията). Налудностите за вина и разорение ще са типични за граничещата с квадранта на депресията зона. Отвъд зоната на хипоманията/манията пък ще се намират психотичните степени на същото състояние – гневна или весела мания, придружена с налудни идеи, мании за величие, свърхценностни мисли. А тежките социопатни действия – насилие, убийства и т.н. – можем да открием отвъд границата на зоната на социопатиите.

Дотук схемата би могла да бъде наречена: схема на терапия на петте движения. Моят учител Валдо Бернаскони ги нарича: планиране, подчинение, съблазняване, агресия и проверка на реалността. Аз избирам да ги нарека: внимание към вътрешния свят, подчинение/приемане, привличане и себеотстояване/отхвърляне, преценка на реалността. Това графично представяне е моя идея и съдържа знания и опит, които съм натрупала и от много други книги от други области на психотерапията и психопатологията, както и терапевтичния ми опит.

Добавила съм още две посоки, които лично за мен липсват в създадения от проф. Бернаскони метод. Това е вертикалната ос „горе-долу”. Ако движенията по хоризонталните оси служат за отграничаване на Аза от света и другите в неговото ниво, то движението по вертикалата символизира разтварянето ни в цялото и сливането с по-голямото от нас, с всемира. В посоката надолу (вж. двупосочната пирамидалната графика на схемата) се намира Земята, природата. Това е по-голямото единство, от което всеки от нас е частица. А ние самите – завършена, диференцирана негова подчастица. Това е и своеобразният процес на структуриране на егото ни. От гръцки „Е” идва от Аз, а „Го” – от земя.  Егото това е граундираният Аз. Егото има своите граници като стените на една къща. Първият етап е изграждането им, а следващият – разрушаването им. „Няма нищо лошо в това да имаме къща – Его, но лошото е, ако никога не излизаме от нея в големия свят” – казва Енодия Джудит в книгата си „Източно тяло – западен ум”. Затова в противоположната посока по вертикалата – нагоре се намира духовното или идеята за разтварянето на Егото в Цялото, идеята за Бога, независимо от конкретното наименование, което всеки би избрал да му даде: Небе, вселена, висш разум, космос, висша енергия или някое от конкретните имена-символи на различните религиозни учения.

Без движението по тази вертикална ос интегритетът на личността не е постигнат. Духовната интелигентност липсва. Петте движения в хоризонталната плоскост изискват преди всичко рационална и емоционална интелигентност. Те ни правят гъвкави в контакта със себеподобните от нашето ниво на реалност. Вертикалното движение в посоката на осъзнатостта за връзката ни с природата и духовното повишава нивата на духовна интелигентност и обща осъзнатост. Когато това движение липсва, то бива заместено от всички изброени симптоми, в зависимост от характеровата база. Биохимичната му база е секретираният от епифизата хормон диметилтриптамин. Хората, при които движението по вертикалата е осъзнато, са балансирани и обикновено се движат във вътрешния радиус на здравето, защото вертикалната ос ги закрепва стабилно за по-голямото от нас в двете посоки, което бихме могли да назовем и с архетипните имена: Майката Земя и Бащата Небе. Ако обаче движенията в хоризонталната плоскост не са стабилни, ако чувстото за реалност и умението да сме в центъра е нарушено, то тогава движението и по вертикалата също би могло да излезе от рамките на здравето и да влезе в зоната на психозата. Така че хоризонталната и вертикалната ос си влияят взаимно. Само равновесието между  петте хоризонтални – (трите активни: подчинение, привличане, себеотстояване и двете привидно пасивни: внимание към себе си и преценка на реалността) и двете вертикални движения – към Природата и Бога, т.е. към по-големия от нас видим/материален и невидим/нематериален свят гарантират златната алхимична среда на здравето ни. Върху последните две посоки в психотерапевтичната практика се работи с водени визуализации, медитации, биоенергийно дишане (не холотропно, което е по-скоро прилагано от трансперсоналните психолози), както и в живата социална среда: стимулиране и търсене на мотивация за действия, обгрижващи заедността, екологията, единството между хората, подпомагането, грижата за цялото, търсене на отговора на основния философски въпрос за смисъла на живота.

В тази схема биха могли да бъдат добавени още много детайли: фармакотерапевтичните средства във всеки един от сегментите, начините на хранене, формите на сублимация, характерни за всеки от характерите, дори юнгианските архетипове на отшелника-шизоид, сирачето-орален, мъченика-садомазохистичен, воина-психопатен, добрия или лошия магьосник-ригиден. На всяка една от осите могат да се открият кореспонденции и с източните чакри и основните нарушени, поради излишък или недостиг техни права. Те от своя страна отговарят на блокираните движения (поведенчески модели). Тези блокажи възпрепятстват основните ни права: да бъдем и да имаме, да чувстваме и искаме, да действаме и бъдем свободни, да обичаме и да бъдем обичани, да чуваме и изразяваме истината, да виждаме, да знаем и осъзнаваме. Тъй като аналитичната неорайхианска терапия използва като помощно средство и хромотерапията, то можем на всяка една от осите да поставим и отделните цветове. Черното – в точката на Аз, символ на затварянето (свързано с шизоидния характер), синьото в точката на подчинението/приемането (свързано с оралния характер), жълтото – в точката на привличането на Ти (свързано с психопатния характер), червеното – на полюса на самоотстояването (свързано със садомазохистичния характер), зеленото – в центъра – цветът на баланса и преценката (свързано с ригидния характер). И, разбира се – бялото – сборът на всички цветове в посоката на духовността и Бога. Всеки цвят е светлинна вълна със специфична дължина и честота на трептене. (От ултравиолета до инфрачервеното – съответно от 0,45 до 0,75 нанометра). Резонирането на тези величини в хармония или дисхармония при облъчването на съответните мускулни сегменти, регулира здравите вибрации в организма, стимулира блокираните движения и потиска хиперболизираните.

При всеки един от характерите се наблюдава недостиг на първичната здрава форма на един от поведенческите модели-движения и съответно – излишък на инстументалната версия на същия модел. При шизоизният – липса на обективно планиране и излишък на субективно, фантазно планиране. При оралният – липса на смирение и излишък на примирение. При садомазохистичният – липса на здрава агресия и излишък на заобиколните форми на агресия. При психопатният – липса на страст и излишък на инструментално съблазняване и контрол. При ригидният – липса на отпускане, доверие и спонтанност, излишък на недоверие и контрол.

Всеки един от петте характера се движи в определен диапазон – полукръг на схемата (дъгите са в съответния на характера цвят). Между враждебната атака  към света и пълното отстъпване и живеене в собствената капсула, но преминаващо през полюса на Аза или нарцисизма се движи шизоидният характер. Между нарцисизма – „аз съм пръв сред равни” и крайната зависимост от всяко Ти с преминаване през полюса на отстъплението се движи оралният характер. От едната крайна точка на автоагресията – мазохизъм до другата – садизма с преминаване през полюса на зависимостта и съобразяването с другите се движи садомазохистичният характер. От полюса на зависимостта от публиката и аудиторията до нарцисизма и еготизма (еготизмът е защитен механизъм, изразяващ се в това да се „поставим над нещата”) с преминаване през средния полюс на атаката към света се движи психопатният характер. В центъра стои, преценява и контролира всяко свое движение ригидният характер. Съответните на всеки квадрант патологии са типични за движещите се в тази зона характери и техните травми – съответно: от отхвърляне – шизоиден, от изоставяне – орален, от унижение – садомазохистичен, от предателство – психопатен и от несправедливост – ригиден. За тях говори много подробно психотелесният терапевт Лиз Бурбо в книгат си „Петте травми, които пречат да бъдеш какъвто си”.

Здравето изисква хармонично движение във всяка една от тези седем посоки със сравнително еднакъв радиус в сферичната форма. Здравето изисква и т. нар. системна кохерентност на трите нива, на които функционирме ние – човешките същества – когнитивно, емоционално, телесно. Психотелесната терапия работи с двете посоки на т. нар саморегулация и на трите нива: сензомоторно, емоционално, когнитивно. Входът към емоциите през вратата на когнитивното се нарича регулация отгоре-налоду, а през вратата на тялото – регулация отдолу-нагоре. Аналитичната психотелесна терапия влиза и през двете врати. Когато някое от трите нива е блокирано, имаме на лице патология. Терапията има за цел да ги реструктурира. „Потиснат съм, не съм добре.” е отговор на емоционалното ниво, така отговаря лимбичната система. „Имам топка в корема, всичко ми е свито.” е отговорът на сензомоторното ниво. А „Мисля, че се провалих.” е отговорът на когнитивното ниво. Здравето изисква да имаме осъзнатост за отговорите на нашите три аспекта. Когато не чуваме отговора на някое от трите нива, другите усилват сигналите си до степента на симптом, за да ни кажат на съответния техен език това, което не чуваме. Когато до нас достигат осъзнати трите нива на отговор, имаме възможност да изберем най-правилната реакция. Можем обаче да нямаме съзнателен спомен за травмата, например, защото е била много шокова. За щастие информацията се пази и в менталното, и в телесното ниво и когато едното е изключено, поради защити, можем да си осигурим достъп до изтласканото съдържение през другото. (Например работа с жест-ключ.)

Да вземем един пример от живота: бащата вика на детето, а то не го гледа в очите. Физиологичната логика, продиктувана от амигдалата като част от лимбичната система казва: нападнат си, следователно трябва да се защитиш с атака или бягство и в организма скачат нивата на адреналин и норадреналин. Но мисленето казва: това е баща ти, следователно не можеш да нападнеш, нито да избягаш, защото си малък и физически, и емоционално зависим.  Детето е в своеобразно психологическо менгеме и не може да реагира. Тогава то спира да гледа в очите, защото, когато един елемент в системата бъде променен, се променя цялото. Така то спира да изпитва и емоциите си. Защото погледът отговаря на мислите (свързваме го с мозъка, който произлиза от екзодермата – най-външния слой тъкан при формирането на плода в утробата). Емоциите са свързани с ендодермата (най-вътрешният слой, от който се формират вътрешните органи, неслучайно анатомичната база на емоциите е стомашно-чревната система). Емоцията е връзката между тялото и душата, между индивида и света. Ако не бъде изразена, тя се трансформира в телесен симптом, защото се нарушава естествения баланс между рецепция и експресия (между входящата и изходяща енергия). Тогава енергията се стагнира и най-често – соматизира. А действието, движението е свързано с мускулния тонус (отнася се към мезодермата – средният слой, от който се формират мускулите и скелетът). Следователно, разкъсването между погледа (мислене), гласа (емоции) или мускулния тонус (тяло), го преживяваме като защитна реакция, отключваща се при невъзможност да се напусне ситуацията. Тази връзка в неврофизиологията е очевидна. Затова като променим физиологичния статус, всъщност можем да променим и мислите, както и обратното. Тялото може да променя ума и обратното, защото всеки организъм е система. А всяка система се стреми естествено към своето равновесие. Равновесието в енергийната карта на организма се нарича хомеостазис. А в организационната – кохерентност. Те са крайната цел на всяка терапия. Затова лечението винаги трябва да бъде и на трите нива, ако искаме да е възможно най-бързо и ефикасно. Когато поглед, глас и мускули са единни, тогава се получава т. нар. системен скок. Ембриологично коректната терапевтична работа е да се тръгне от екзо-, през ендо- и да се стигне до мезодермата, т.е. от мисли през емоции до движението-промяна. Например: при силен стрес се активира силно симпатиковата нервна система, но това автоматично води и до увеличаване на парасимпатикуса. Следва блокаж – нещо като да се натисне едновременно газ и спирачка в организма. Това се случва в момента на травмата, при която няма отреагиране и енергията се стагнира в организма под формата на психичен или соматичен симптом. В тези ситуации индивидът не може нито да атакува, нито да спре или избяга. Но ако в терапевтичния контекст увеличим симпатиковите реакции – стимулиране на израза на гнева, неврофизиологичната логика ще доведе след малко естествения плач и тъга – т.е. парасимпатиковите реакции. По този начин се преработва травмата. Блокажът, ако не го преодолеем, ни оставя на изходна позиция. Плачът, следващ изразения вече гняв, ни деблокира и означава, че преработваме несъзнаваното психично съдържание. Следва анализ и изваждането му на съзнателно ниво.

Има нации, при които възпитанието толерира повече симпатиковите реакции и други, при които възпитанието толерира повече парасимпатиковите реакции. Когато са блокирани и двете (както често се наблюдава у нас) имаме патологичен терен. Затова в терапията се разширяват вълните и прозорецът на реакциите в двете посоки, а това намалява напрежението и променя системата. В противен случай запушената част от системата, винаги се проявява под формата на симптом, а у индивидът се наблюдава несъзнаваното защитно разкъсване между чувствата, мислите и тялото, което моментно намалява страданието, но когато се хронифицира, го увеличава. Разкъсаният човек на пръв поглед страда по-малко. Той е и по-простичък. Тогава животът е привидно по-лесен, но е и по-плосък и беден на енергия. Така е, защото за да се разкъсаме хабим енергия. А, когато свържем различните наши аспекти в една интегрална цялостност, печелим енергия, макар и това да изисква смелост за конфронтиране със страховете и травматичните спомени.

Когато успеем да станем комплексни, да постигнем т.нар. интегритет, ще стигнем и здравето. Изключвайки едно от нивата в нас, когато реагираме на някаква ситуация (когнитивното, емоционалното или телесното), ние си гарантираме болест. Тогава цял живот избираме „или” то. Или изключване на първото ниво, или изключване на второто, или изключване на третото. А само в „и”-то е здравето. Тогава няма да има потиснати части, и разкъзването на трите нива: когнитивно, емоционално и соматично няма да води до образуването на патогенен терен. Това е новата парадигма в лечението на болестите – т. нар. холистичен подход или лечение на цялото! Старата философия на човечеството се е базирала на „или”. Днес се стремим към интегриране на всичкото, към „и”. Целият процес на възпитание обаче не е нищо друго, освен процес на ограничаване на цялостта. Защото възпитателните норми обезприродяват и санкционират естествените модели на поведение – естествените движения. Подчинението или приемането, както вече споменах, е наречено унижение, слабост. Привличането или съблазняването – лицемерие и манипулация. Агресията или себеотстояването се отъждествяват с егоизъм или лошотия. Забраняването на тези модели в здравословната им доза поражда болести, защото, когато не можем по естествен начин – чрез тези първични по природа инструменти да достиганем до другите и удоволствието – психиката ни ги замества със симптоми – заобиколните, болни начини за постигане на метаудоволствия (или менте-удоволствия!).

Тук бих искала да разкажа за някои от специфичните компоненти в психотелесната работа. През тялото – форма бихме могли да въздействаме и променяме душата – съдържание и обратното. Психотелесната терапия съдържа аналитична част, т.е. преработване на несъзнавано съдържание, чрез анализа; когнитивно-поведенческа част, при които се „тренират” разблокираните модели на поведение и постепенно се посреща и преосмисля страха, който ги е възпрепятствал. По-долу ще изложа съвсем накратко и детайлите в психотелесната работа с всеки един от характерите, която отличава психотелесния терапевтичен подход от всички останали. Отличителното в случая е, че към преработването на несъзнавано съдържание и анализ в психотелесния терапевтичен подход се достига и през другия по-пряк вход към подсъзнателното – входа на тялото, което не лъже. Благодарение на това се отпушват блокираните движения. Съзнанието ни няма как да се прояви, ако го няма посредникът – тяло – през визуализацията и говоренето към по-бавните вибрации на енергията – правене и материализация. Двете страни на единството „душа-тяло” взаимно се обуславят. От телесното към менталното енергията се движи нагоре и води към освобождавене, размиването на границите и трансцендентното – духа. От менталното към телесното посоката е надолу – към проявяване, разграничаване, към иманентното – материята. Ето как: по еферентен път, например, мозъкът изпраща и зарежда с енергия съответната мускулна група, която е делегирана за извършването на определеното движение, произтичащо от потребността на индивида. Мускулът е в контракция, но ако движението не бъде извършено, поради травматичните бариери, тази контракция се превръща в контрактура и води до слаба ерогенизация, оросяване, хипертрофия на мускула, стагниране на енергията в съответната телесна зона и образуване на патогенен терен за психопатологична реакция или соматизация.

Така се образуват мускулните блокажи. Те са необходими за извършването на съответните здрави движения. Но когато те хронично биват възпирани, блокажите остават постоянни и се превръщат в патогенен терен, нарече от В. Райх броня.

Възстановяването на предвидените в човешката природа, но блокирани от травмите и възпитанието здрави движения се постига чрез аналитична, когнитивно-поведенческа работа със силен преживелищен опит. А психотелесната работа прилага специфични упражнения, които поставят акцента не на механичното движение на мускула, а на освобождаването на преживелищния опит, закодиран в клетъчната памет и често изтласкан от съзнанието.  Опитите със заемане на специфична телесна позиция и включване в действие на мускула, в който е стагниран ирационалният изтласкан спомен, блокиращ довършването на потъналата в тялото реакция, освобождават силни емоции и водят до емоционален катарзис. Същото се случва и при специфичния биоенергиен масаж, който третира по специален начин всеки един от мускулните блокажи. Телесната работа включва още дихателни техники, работа с жест-ключ и др. специфични терепевтични приоми, основаващи се на схващането, че тялото помни винаги, за разлика от съзнанието.

При шизоидния характер с неопределена или астенична телесна морфология акцентът в психотелесната работа се поставя на окулярния сегмент и торсов сегмент вторично. Възможните психопатологични реакции са: шизофрения, депресия, параноя, хипохондрия, безсъние, бърнаут. А соматичните са: в сензорните органи и сърдечносъдовата система, имунната недостатъчност, ниски прагове на болка.

При оралния характер с астенична морфология акцентът в психотелесната терапевтична работа се поставя на оралния блокаж и прилежащите му мускулни групи. Психопатологичните рискове са: депресия, меланхолия, хиперконсумативни разстройства. Телесните съответно са: стоматологичен апарат, цервикална зона, храносмилателен апарат – първи тракт, дихателен апарат.

При садомазохистичния характер с пикнична телесна тенденция акцентът в психотелесната работа се поставя на цервикален, дорсален и тазов сегмент и прилежащите органи. Психопатологичните рискове са: епилепсия, депресия, обсесивно-компулсивни разстройства, хипохондрия, паническо разстройство. Соматичните – мигрена, астма, невродермити, алергии, заекване, храносмилателен апарат – последен тракт (колити), двигателна система, кожа, хипертония, тумори.

При психопатния характер с атлетико-пикнична телесна морфология акцентът в психотелесната работа се поставя на цервикалния и абдоминалния блокаж. Психопатологичните рискове са: хипомания, депресия, фобии, конверзионни разстройства, паническо разстройство. Телесните, от своя страна: централна нервна система, двигателен апарат, сърдечно-съдова система, храносмилателна и мозък.

При психотелесната работа с ригидния характер с атлетична телесна морфология акцентът се поставя на торсов и тазов сегмент и прилежащите органи. Психопатологичните рискове са: тревожност, натрапливости, паник атаки, фобии, сексуални разстройства, хистерия. Телесните симптоми могат да бъдат в урогениталната зона, сърдечносъдовата система и дихателната система.

Изброените патологични реакции са вероятни и под формата на предразположеност, но могат никога да не се отключат!!! А психотерапевтичната работа е профилактика и превенция на същите.

Нека обобщя: движенията в хоризонталната плоскост на схемата позволяват да регулираме личното си пространство в контакта със себеподобните, които са от нашето ниво на битие: да махаме напълно бариерите и да се отдаваме при подчинението/приемането, да притегляме към себе си другия при привличането, да отхвърляме и да пазим границите си при себеотстояването, да даваме на себе си, да водим вътрешен диалог при планирането и да преценяваме обективната реалност като прелюдия на избора на активно, насочено към света около нас движение или пасивно – временно задържане на действието. Движенията по вертикала регулират връзката ни с онова, което е по-голямо от нас. Мога да сравня тези две оси на координатната система на живота с двете основни сили, които движат планетата ни: центробежни и центростремителни. Ако те не са в баланс, планетата ще излезе от орбита или ще се взриви. Ще умре и ако спре изобщо да се движи. Блокирането на всяко едно от тези седем движения я разболява. Психотелесната терапия е процесът на отпушване на блокажите и обиране на предозираните движения, за да балансира седемте посоки в здравословния радиус, тъй като всяко лекарство лекува в малката доза и убива в голямата.

Ако някое от движенията не „работи” в здравия си радиус, то компенсацията е в посока или на пълна липса на същото или прекалено фиксиране в същото движение, но в болната му невротична версия, т.е. здравото първично, организмично движение – онова, което е спонтанно и се извършва с естествена лекота, се замества с неадекватната си инструментална версия – с движение „като че ли…”. Има и още една особеност: ако не работи едно здраво движение в умерената доза, то автоматично се изключва възможността за прилагане и на неговото противоположно здраво движение. Например: ако не можем да казваме „не” със спокойна сила и топла категоричност, то няма да умеем да казваме и „да” със смирение, а ще го правим с примирение (предозираната версия), защото ще преживяваме смирението като невъзможно, не като избор, а като липса на избор (при невъзможността да отхвърляме, ще ни се налага да отстъпваме). Тогава ще се чувстваме принудени и лекотата на спокойния избор ще изчезне. Болният резултат е преувеличаване на същото движение до хипербола или преувеличаване на противоположното му до хипербола – все в сектора на невротичното поведение.

Ако липсва постоянната осъзнатост за връзката по вертикалата, то движенията по хоризонталата излизат от здравословния радиус. Ако не се губи връзката в двете посоки на вертикалата – Земя – Бог, то смирението и даването са винаги в здравия радиус, понеже не забравяме, че сме част от по-голямото от нас. А вниманието към себе си и себеотстояването изразяват правото ни на свободен избор.

Здравето е в баланса между свободната ни воля и приемането на волята на независещото от нас. Те са като двете крила на птица. Ако не са балансирани, тя няма да може изобщо да литне, а ще кръжи около себе си на земята по законите на физиката като се върти все около „крилото”, което е по-слабо изявено. Ако прекалено „махаме” с крилото на избора, ще се въртим все около „крилото” на смирението и обратно. Това е начинът животът да ни научи на това, което избягваме съзнателно или не. (Лесно се разбира като си припомним, че във водата, за да завием наляво, махаме с десния крак и обратното).

Повечето хора днес се движат в зоната на неврозата. В зависимост от това дали се намират по-близо или по-далеч от здравия център, симптомите им ще бъдат по-малобройни и леки или по-многобройни и остри. Колкото по-далече от центъра се движат – по периферията, толкова по енергоемко ще е движението и толкова по-дълъг път ще изминат. Неврозата е дългият, заобиколният, недиректният път за постигане на мета-удоволствието.

Ние се движим непрекъснато – това означава, че сме живи и обратното – понеже сме живи, се движим непрекъснато – както електроните непрекъснато вибрират в атома, както атомите трептят в молекулата, молекулите – в клетката, клетките – в тъканта, тъканите – в органите, органите – в организма, организма – в единството семейство, общност, човечесство и така във всяка следваща по-голяма система, вписана в още по-голяма – до безкрая.

Движенията са седем, но посоките са безброй в безкрайната координатна система на Вселената, в която всяка точка може да има всички възможни координати и да бъде център на своя координатна система, в която във всеки един момент прави избор за движение и бива повлияна от изборите на другите частици в безкрая – така, както в организма всяка клетка влияе на всяка друга, защото са свързани в едно.

Вероятно нашите предци много хилядолетия подред са живели в зоната на златната здрава среда. От гледна точка на общата дълга филогенеза човечеството се е отклонило от скоро от центъра и здравето.  Ако осъзнатостта пораства и прозрем мисловните си заблуди, ако слушаме тялото, което все още не лъже и помни здравите движения, защото материята се променя много по-бавно от нематерията, имаме шанс да се върнем в зоната на здравето. Не е невъзможно! А най-убедителното доказателство са резултатите от нашата работа като психотелесни терапевти.

Библиография:
  • Bernasconi, W. (1981). Cromoterapia.  Ottaviano. Milano
  • Bernasconi, W. (1985). ВВСТ: analisi della personalita e del carattere. I ed. IRC – Press
  • Bernasconi, W. (1987). Il potere della comunicazione. Gli Archi. Torino
  • Bernasconi, W. (1990). Glossario di psicologia dei rapporti umani. IRC – Press
  • Bernasconi, W. (1992). La terapia dei cinque movimenti. IRC – Press
  • Bernasconi, W. (1994). ID: storia dell’evoluzione. IRC – Press
  • Bernasconi, W. (1998). Come curarsi di medicina alternativa. Il Mosaico
  • Ferri, G. & Cimini, G. (2012). Psicopatologia e carattere – L’analisi Reichiana, La psicoanalisi nel corpo ed il corpo in psicoanalisi. Alpes. Roma
  • Judith, A. (1996). Eastern body – western mind. Celestial arts. Berkeley. CA. USA
  • Lowen, A. (1991). La spiritualita del corpo. Astrolabio. Roma
  • Lowen, A. (2010). Bioenergetica. VIII ed. Feltrinelli. Milano
  • Reich, W. (1994). Analisi del carattere. SugarcoEdizioni.
  • Reinvill, C. (2000). Ogni sintomo e un segno. Amrita. Torino
  • Stupiggia, M. & Liss, J. (2009). La terapia biosistemica. FrancoAngeli. Milano
  • Алгафари, М. (2012). Как да се разболяваме качествено.Джуниър Партнърс. София
  • Бернаскони, В. (1999). Човекът в чекмеджета. ЛаковПрес. София
  • Бернаскони, В. (2001). Анорексия, булимия и затлъстяване от хиперфагия. ЛаковПрес
  • Бернаскони, В. (2002). Невроза на властта. ЛаковПрес. София
  • Бернаскони, В. (2004). Неорайхиански теории. ЛаковПрес. София
  • Бернаскони, В. (2007). И ето го хомо невротикус нормалис. Джуниър партнърс. София
  • Бурбо, Л. (2009). Петте травми, които пречат да бъдеш какъвто си. ЛИК. София
  • Зохар, Д. & Маршал, Й. (2006). Духовна интелигентност. Кибеа. София
  • Лидлоф, Дж. (2011). В търсене на изгубеното щастие. Изток-Запад
  • Ступиджа, М. (2013). Насиленото тяло. Сиела. София


Схема:Терапия на седемте движения - схема - Мадлен Алгафари