Място за писане

Текстове от Виргиния Захариева – публикувани в книгата й
“Милостта на малките огледала” – изд. Сиела

Писането е отвратително, антиестествено занимание*.Затова се налага да се привеждам във форма, място и време за него. При все това какъв оргазъм – да се материализирам в думи! Да генерирам смисъл!

Мястото за писане неминуемо е свързано с времето. Налага се единство на време и място. В писането място и време съвпадат. Това е самият автор.

Мястото, в което пиша, съм аз самата.

Няма писане извън автора. Ако в мен е задръстено нищо не мога да кажа. Затова изпразвам, отнемам, изхвърлям. Заблуда е да се смята, че текстът е резултат на знаене и трупане на информация. Темите са в нас – трябва да се отдръпнем, за да ги видим, а също да отнемем наслоените върху тях мисли, клишета, бръщолевене, нищо неказване и страх. Отдолу посланието свети и чака да бъде открито. Хемингуей е писал прав. Гьоте само ако е имал каса с гниещи ябълки под бюрото. Виржиния Улф с пари и в собствена стая, Ружа Лазарова пише чак след като се скъса от техно. Аз като се обичам. И като се смиря. Работя по илюзията, че съм автора. Стремя се да съм услужливо, достатъчно пространство, за да ми бъде дадено да разбера и да разкажа за това. Отварям място в себе си за новия текст.
Как: Загрявам системата физически. Ще се върна на това по-долу. Ако съм неуютно, студено място последната ми потребност ще е да пиша.  Затова пада голямо ухажване. Превръщам се в цербер, който брани пространството за писане от нахлуване в него и обгрижва писача: Обличам се топло. С дебели вълнени чорапи. Нахранена, изкъпана, осветлението е меко, разходена съм, наспана, обадила съм се на леля. Наоколо има количества топъл чай. Парче черен шоколад. Телефонът е с изключен звук. Малко аскетизъм не е излишен – непреяждане, концентриране, медитация, не прекалено затоплено помещение. Нахвърлила съм си  бележки, дала съм си време да нося текста в себе си и да събера информацията, която ми е нужна. Имам достатъчно време и до крайния срок – преди го пишех в последния момент. Сега се обичам и гледам да пиша в комфорт –  докато го правя, аз съм господарката на този текст и си оставям поне по два дни, за да отлежи, за да добавя още нещо ако се налага. Няма битка, няма преса, текстът не е срещу, а е откъм мен!!!

Обикновено пиша, когато не знам. Толкова не знам, че трябва спешно да почна да пиша, за да разбера. Правя някакви движения, които напомнят на котка, която си търси място из къщата, за да роди: Обръща някакви кашони, изтърбушва фотьойли, застива в слънчеви петна по пода, души харии по ъглите. Заиграва се с някакви орехи, забравила накъде е тръгнала… Търся.
Понякога ми се струва, че се нажежавам, набримчвам се до степента на смисъла, на посланието в задаващия се текст и тогава той потича, защото вече нищо не може да го спре. Качвам се в неговата тоналност. Така ме настройва новия ми ембиент проект – “The house of Meduza – sounds for creation”*, който обзавежда с пространство.  На него писах “9 зайци”. Имам ужас да загърбя света и да се навра в  компютъра. Имам чувството, че нещо изпускам. И това е точно така. Изпускам да следя вселенския купон. И затова се чувствам наказана там, завързана с веригата за компютъра, докато другите тичат навън. Този диск обаче приютява по особен начин като ме обзавежда с цял един свят. Дава ми пространство за писане. В него се чуват кикимори, плющи парцала на чистача, минават хора, говорят на всички езици на света, чува се пеене, птици, ветрове, щляпане на капки и води, които се шуртят от тавана. Тарковски ми разрешава да творя… Къщата на медузата  се отразява добре – вече не съм сама, не съм наказана и съм приютена.

Друг начин за писане е да се обърна с лице към обитателите на дома като сляза /щото иначе се крия на тавана/ при тях, докато гледат световното и да клекна по турски с лаптопа в скута. Над мен да си подават бири. При тази поза текстовете ми излизат от матката, някак много лесни, а ръцете не се изморяват. Писането е много тегава работа за тялото – налага се да стоиш дълго време неподвижно. Голяма грешка. Вече предприемам периодични разтягания. Пак за място става дума, за отваряне на място за дишане. И с него, и за нов смисъл в самия текст, за да не заспя в появилата се посока, да не се привържа, да съм будна, ако нещо друго изкочи. Иначе започва да ме стяга диафрагмата и текстът престава да е вкусен.
Понякога като зацикля и не знам, търся разговор с приятел, който също твори, харесва това което правя, и умее да слуша – така чрез него се проявява някакъв трети смисъл, усещане за спокойствие и увереност, щръкват също неочаквани аспекти на темата.

Обичам да пиша по кафенета, барове и фоайета на хотели. При света. Също по аерогари е много добре. Идват, заминават хора има движение – направо си в сърцето на живота, летят всякакви енергии насам натам. Зяпам. Използвам оживлението. Пиша.
Пътуването се връзва добре с обмислянето на текст и нахвърлянето на бележки, но за да го напиша ми трябва да стигна някъде. Понякога текстът нахалства да се появи, докато пиша друг текст или чета – тогава го източвам в отделни колонки с идеи, за да ме остави намира.
Обичам, когато раждам текст около мен да има близък човек. Да си върши нещо наоколо, да направи чай, да шумоли с книга или по неговата си клавиатура. Сега,  точно този е случая – камината гори, Жоро Тошев пише книгата си за Невена Коканова, седнал на голяма дъбова маса. От часове не сме си казали дума. Пишем в къщата  на наша приятелка в планината, която загрижена за нас ни я е отстъпила, за да потръгнат най-сетне тия спрели текстове. Осъществявам мечтата си да се събираме в някакви къщи по света и у нас и да творим заедно. Да си готвим, да се разхождаме. Получава се близост подобна на тази след като интезивно си дишал с някой от много близко разстояние… Също благодарност и удоволствие от процеса на писане и споделяне на живеенето.

За да се пише нещо по мащабно ми трябва време и ритъм, който мога да си осигуря единствено чрез трайно напускане на града. Това правя в къщата в Ковачевица. Там прекарвам ток под дърво, което съм посадила за тази цел преди десет години и си включвам компютъра. Зад екрана има планина и пластове зеленина, прелитат птици, облаци, зад зидовете пърпорят ижетата на помаците, тръгнали към балкана за гъби. Животът на селото върви, строят се къщи, Стела псува добитъка, Пешо изняся речи пиян на площада. Пиша.

Това лято така ме раздърпаха някакви събития и ме притисна един срок, а градския дом бодеше, че избягах в 4 часа сутринта, пропътувах 600 км, настаних се в хотел във Варна до делфинариума, изядох една рибена чорба, изкъпах се в  морето, поспах няколко часа, после пих две ракии с миди и написах текста за 3 часа. Понякога рязко трябва да се смени мястото. Но пак повтарям всичко това е мизансцен. Защото и на уши да се изправя, ако съм празна и нямам какво да дам, нямам какво да кажа си е празно щуране, което само по себе си е окей, стига да не съм се сдухала, че трябва да пиша нещо.

Има текстове, които не се дават така лесно. За тях трябва време и търпение да стоя с определен въпрос. Стоя и да ги чакам да се появят. Будна, за да уловя знаците. Те идват в действителността. Идват през сънищата. Много помага правенето. Рисувам. Танцувам. Готвя. Отивам в планината. Подлагам се на физическо натоварване – плувам, катеря върхове или просто вървя из снежната гора и се питам, и се питам и се питам как изглежда новата женственост – когато трябваше да пиша предговора на списание “P.S.” на същата тема… и нищо. Докато накрая ми изплува образа на Мерил Стрийп в Мостовете над Медисън, как палаво ритва вратата на хладилника. Сетих за бухналата рокля на майка ми на жълти рози… И предговора се даде. Това е за мен писането на текст – нещо като Радичковото – мамя го, мамя го, мамка му и прасе, ама и себе си някак примамвам и като се срещнем, някой отгоре така бързо пуска факса, че едва смогвам да записвам.


антиестествено занимание* – Тук ще говоря за писането на проза. Защото поезията е като дишането.
“The house of Meduza – sounds for creation”* – от тези дни в книжарница “Нисим” и в “Дюкян Меломан”