Грижа за душата

Текстове от Виргиния Захариева – публикувани в книгата й
“Милостта на малките огледала” – изд. Сиела

Питах скоро един мой познат как се грижиш за душата си?

Той отвърна след размисъл – чета книги, срещам се с приятни хора и гледам филми. Това ли е всичко, питах го, като търсех  сама отговора, и той каза да. Помня навремето една възрастна жена ми каза – всеки ден трябва да се грижиш за душата си, иначе ще бъдеш много нещастна. Оттогава се опитвам. Не е лесно. Как се грижи човек за нещо, което не вижда. Понякога като си купувам предмети, чиято форма ми говори – прибавям я към моята и заедно зазвучаваме – било то пътъци, дреха, къща или… земя. Защото нечия друга душа ме заговаря през този материален израз.

Друг път усещането за душа възниква, когато най-малко очакваш – просто вдигаш поглед – срещу теб снегът се вихри над покривите, носи се ситен и не знаеш вали ли навън или просто духа вятър. В този миг пребиваваш между снежинките и се чува една друга по-различна тишина, в която се потъва, времето изчезва – сякаш си тук и едновременно някъде… цяла вечност.

После телефонът звъни и ми поръчват тази статия. Същото се случва на пазара, купувам диня в разгара на лятото и докато плащам виждам калинка, кацнала върху сладката капка  при дръжката. Сякаш някаква врата се отваря в обичайното и червеното с черни точки ме поразява върху точно това зелено на динята, загатва за нейните черни семки, скрити в подобен червен цвят, но колко по-рехав. 5 лева. Да.

Емоционалният ни свят е инструмента на душата. В този живот, тя обитава това тяло. Чувствата в гърдите, емоциите в корема. Тялото е интелигентно!

Рациото е също в тялото, но е ограничено в главата. В думите. Баланса между двете – емоция и ум дава празника наречен ЧОВЕК. Дава удоволствието. Това търся за себе си, за близките ми, за хората, които идват в Жълтата къща – в моя кабинет и в залата за медитации и други духовни практики – връщане към изначалната хармония.

Западният свят поставя прекален акцент на рационалното, няма култура за вслушване в  интуицията, в усета ни към това, което не може да бъде изречено с думи. Никой не учи децата в училище да се връщат от време на време към себе си, да седят в тишина, между познанието и нищото. Така тотално сме загубили доверие в тялото и неговия език, че днес  телесно ориентираните терапевти, към които принадлежа, сме се превърнали в археолози, които години откопават парче по парче,  следите на изгубената чувствителност. Обикновено посланията на тялото  не са свързани нито с ОЩЕ, нито с ТРЯБВА. Още  – ролсройси, визони, куфарчета с пачки, трябва да си защитя докторската степен… Посланията на тялото са прости  – гушкане, милване, таратор, пържени картофи, разходка на морския бряг бос с кучето, лежане край река… Така тръгва разчитането на желанията, които спят в тялото. То все пък е първата реалност, с която неизменно разполагаме. Какво става обаче, ще запитате, като задоволим тези потребности? Появяват се други! Така е. Да изявим съкровеното, зрънцето, мисията, с която сме дошли на този свят. Да забием още няколко пирона в конструкта на Егото – процес, който ни съпътства в голяма част от живота. Успех, власт, признание. И започваме да планираме. Стъпките и нещата, които са ни нужни в така създадения свят, за да можем веднъж постигнали Егото си – да почнем да го разграждаме. Защото какво да го правим там, където си тръгваме голи, без да можем нищо да отнесем.

Според източната школа, ние не сме нищо от това, с което се идентифицираме – нито желанията си, нито емоциите, нито сме това, което правим.

Седнали в медитация се откриваме тихи в центъра. И наблюдаваме всичко това: Как въздухът влиза и излиза, как тук таме е останало още напрежение в мускулите, издишваме от тези места и постепенно тялото изчезва, остават още мислите – следим ги от върха на хълма като приятели, които минават, не ги развиваме, отминават, идват други и постепенно и мислите се разреждат и остава… празнотата. От която всичко е дошло и ще си иде. Докосването до нея е докосване до душата, която винаги е била тук и никога няма да умре. Не случайно един от любимите ми учители Ошо, през ред повтаря – обичайте, творете, метидирайте. И е пригодил стотина медитативни техники за западния невротик.

Под любов по-горе се има предвид енергия, която прелива към света, онази всеобща любов не само към любовния обект, а към калинката върху динята примерно. Към Другия. Изглежда това, по което най-много жаждаме и от което най-много се страхуваме /да се сетим за ужаса пред белия лист!/ е душата ни – тя се мярва докато обичаме, пишем, танцуваме, готвим, рисуваме, пеем, гледаме в очите на детето, докато седим в тишина.  Срещата с душата е толкова разтърсваща, че живот без творчество е непоносим.

Има и още нещо – струва ми се от страната на Божественото и което някак е свързано с грижата за душата – допускането на СЛУЧАЙНОТО – смелост, която също отваря за малко цепнатина, през която душата се оставя да бъде докосната и опитомена. Всъщност  неизвестното, несигурното и случайното са  ВЪЗМОЖНОСТ, която съпътства и любовта и творчеството и медитативността.

Предвидимостта и рутината, зад която се крием от страха и болката, изяждат душата.

Следващото стъпало на духовно развитие, казват, е когато материалния резултат на  срещите с душата вече не е цел, а самите ние се превръщаме в произведение на изкуството – съвършен проводник на Божествената енергия. Тогава присъствието ни създава пространство, в което хората усещат безпогрешно себе си, истината и уникалността си. Става дума за просветлените. ЕЕх…!

Но поне имаме пътя, имаме призванието да отгледаме Наблюдателя в нас.  Привилегия, която струва ми се ни еманципира по отношение на едно далечно  Божество и ни дава свободата да си осигурим дистанция от фактите на живота, както и осъзнатост. Осъзнатост, че това, което ни се случва не е нищо друго освен игра, сън или набор от обикновени чудеса.

Тук не става дума за някаква всеобща революция, защото тя обикновено се прецаква, а за личнатата отговорност на всеки индивид да се грижи за душата си.

Грижа, която тръгва от тялото, от материалния свят, цъфти в любовта, благодарността и творчеството и така ни родее с вечното.